Внезапно звънът престана. В същия момент тя чу глас пред вратата.
— Защо трябва да се страхувам? Това е само една стая, подобна на всяка друга. — Тя не познаваше този глас, глас на млад мъж.
1796 година, забраненото крило на замъка „Облак врабчета“
— Е, аз се страхувам — прошепна госпожа Садако. — Нека отидем другаде.
— Идването ни тук беше твоя идея — припомни й Киори.
— Промених решението си — отговори госпожа Садако. Тя се протегна и леко постави дланите си на ръката му. Нежно се притисна към него и се опита да го отдръпне, преди той да е отворил вратата. На ярката светлина на деня беше много лесно да се смееш на истории за зли, призрачни видения. Тук и сега, когато имаше само далечни звезди и едва забележими сребърни лъчи откъм восъчната луна, привиденията и злите духове не изглеждаха невъзможни.
— Моля — каза тя.
Той се поколеба. В интерес на истината и той се страхуваше. Той беше единственият Окумичи от своето поколение. Това означаваше, че той трябва да е онзи, който ще получи ясновидски видения. От четенето на тайните хроники на рода той знаеше, че подобни видения са идвали при предците му по много начини и в много форми, някои толкова ужасни, че в резултат предизвикваха лудост. Не изпитваше ли той съдбата, като посещаваше предишните жилищни помещения на госпожа Шидзука, привидението, което бе донесло силата на ясновидството в неговия род? Но желанието му да направи впечатление на Садако бе по-голямо от страха му. Защо, трудно бе да се каже. Четиринайсетгодишна, тя бе година по-млада от него и изглеждаше още по-млада. Не можеше да се каже, че е най-красивото момиче, което познаваше. Семейството й беше с недостатъчно висок ранг, за да й се позволи да влезе в двора на великия владетел. Ала откритият й характер, освежаващата й праволинейност спечелиха обичта му, както и възхищението му. Когато тя кажеше нещо, той знаеше, че тя наистина го има предвид. Не знаеше защо това го привличаше повече от красивото лице, съблазнителното държание, изкусното поведение в леглото и умните думи. Може би нещо не беше наред с него.
— Вече казах, че ще прекарам нощта тук — настояваше Киори. — Когато велик владетел дава думата си, трябва да я спазва. — Тъй като беше велик владетел само от три седмици, той подчертаваше статута си много повече, отколкото би го правил при други обстоятелства.
— Не може да се каже, че сте дали дума — твърдеше Садако. — Единственото, което казахте, е, че не се страхувате да прекарате нощта тук, в обитаваната от призраци част на замъка. А и го казахте само пред мен. И аз ви вярвам. А сега, моля ви, нека тръгваме.
— Ти можеш и да тръгваш — щедро предложи Киори. — Дадох думата си, затова трябва да остана, както съм казал.
Той постави ръка на вратата и я бутна. Надяваше се, че по някакъв начин тя щеше да му попречи да влезе. Но тя се отвори лесно. Стаята имаше известност, която не изискваше да бъде заключена. Свещениците и монахините чистеха тази част на замъка всеки ден, така че нямаше паяжини, прах и миризма на плесен.
Садако зяпна от учудване и се отдръпна от отворената врата.
Киори погледна вътре. Не каза нищо. Но сенките в стаята я правеха още по-тъмна, отколкото бе коридорът, в който стояха.
— Какво виждаш? — попита той.
— Тъмнина — отвърна тя, — неестествена тъмнина. Моля ви, умолявам ви, господарю мой, нека си тръгнем.
Садако никога не го наричаше „господарю мой“, освен в най-официални ситуации, когато беше абсолютно неизбежно. Тя наистина се страхуваше. Той го осъзнаваше и това го караше да се държи по-смело, отколкото се чувстваше. Пристъпи в стаята и започна да затваря вратата зад себе си. Както се надяваше, Садако влезе, преди вратата да се е затворила. Едната й ръка бе на ръката му, а другата — на рамото. Той усещаше как треперещото й тяло се притиска в неговото.