— Във вашата смелост, да, и в спокойствието ви в трудна ситуация виждам до голяма степен Матю. Той ви е отгледал в края на краищата. Как е възможно да не приличате на него?
Две прислужници се появиха на прага и се поклониха, преди да влязат. Бяха облечени в традиционни кимона, вместо в дрехите в западен стил, които носеха прислужниците, които го приветстваха при пристигането му. Може би подобно на османски паша Генджи се представяше в модерен маниер пред чужденците, а предпочиташе културата на традиционния деспотизъм във вътрешността на замъка. Може би личното снаряжение на владетел, което Макото не виждаше сега, бе изложено там.
Прислужниците оставиха подносите си на масата.
— Да сипа ли чая, господарю мой? — попита едната.
— Благодаря ти, не — отказа Генджи.
Двете прислужници се поклониха и си тръгнаха. Тяхното влизане и излизане беше възможно най-ненатрапчиво.
— Майка ми обслужваше ли ви по този начин?
— Тя наливаше — обясни Генджи, — защото наливането може да бъде демонстрация на грация, показ на елегантност и красота. Тъй като тя притежаваше и трите качества в изобилие, тя естествено имаше тази склонност. Тя обаче не обичаше да носи табли. Не беше прислужница в крайна сметка, така че нито любовта, нито необходимостта го изискваха.
— Тя не е била прислужница? Аз разбрах, че е била, сър. Прислужница или нещо подобно в този замък и в двореца в Токио.
— А — възкликна Генджи. Той отиде до прозореца и погледна към морето.
— Бъркам ли?
— Грешката е моя — призна Генджи.
— Вие сте изоставили майка ми, господине. Не, моля ви, не казвам, че това е обвинение или присъда на вашите действия, просто е констатация на фактите. Бих искал да знам защо. Не съм дошъл да предявявам претенции към вас, материални или каквито и да било други, нито да ви предлагам да оповестите нашата връзка пред някого, както и да я признаете по някакъв начин. Искам само едно. Отговорът на въпроса „Защо?“.
— Да, аз не съм ви признал както трябваше — каза Генджи, — нито признах майка ви. Надявам се, ще се съгласите, че макар да е несправедливо, не може да се приравни с изоставяне. Никой от вас не е бил изоставен. Вашето добруване беше основна грижа за мен и смятам, че го осигурих по подобаващ начин.
— Простете ми, господине, ако намирам семантичната дискусия за безинтересна — рече Макото. — Въпросът защо остава и той се набива на очи като единствения въпрос от съществено значение.
Генджи се поклони в кръста, какъвто бе западният обичай. Някой го бе изучил добре.
— Ще се опитам да обясня — продължи Генджи. — Нашата модернизация е малко старомодна и поради това е доста повърхностна. Все още сме обвързани с вярванията си, които са напълно средновековни. Преди двайсет години, по времето на вашето раждане, ситуацията беше още по-назадничава. Мисля, че на вас ще ви е невъзможно да си представите колко назадничава.
На прага застана друг човек, този път това бе младо момиче на около дванайсет години. Детското й кимоно не отговаряше на вида й, което напомни на Макото за сестрите му в Сан Франциско. Подобно на тях, беше очевидно, че един от родителите й е японец.
— Защо си в кимоно? — попита Генджи на японски. — Мислех, че мразиш японското облекло.
Малкото момиче се разходи небрежно из стаята. То отговори:
— Това беше вчера. Днес мразя западното облекло.
— Виждам — отбеляза Генджи. — Ела тук за малко. Искам да се запознаеш с някого.
Момичето приличаше на сестрите на Макото, които бяха със смесен произход, но докато те бяха просто красиви, тя беше изумителна. Косата й беше светлокестенява с блестящи червеникави оттенъци. Сякаш златни точици изпъстряха лешниковите й очи. Лицето й бе гладко като най-фина керамика, без да намалява по никакъв начин подвижността и веселостта на изражението й. Във формата на лицето й, размера и ъгъла, под който бяха разположени очите й, носът й, високите скули се усещаше забележителна хармония между Изтока и Запада. Макото видя също във формата на устата й и в начина, по който се извиваше в постоянна лека усмивка, прилика с баща й и със самия себе си. Тя му напомняше за сестрите му, защото съвсем очевидно и тя му бе сестра.
— Шидзука, това е Макото — обясни й Генджи на английски. — Макото, дъщеря ми Шидзука.
Шидзука каза на японски:
— Защо говориш на английски?
— Имената ви са японски — отговори Генджи, — така че в моите думи нямаше кой знае колко английски.