— Престани, татко — смъмри го тя. — Твоите шеги невинаги са смешни.
Макото се намеси:
— Баща ти говори на английски, защото е любезен. Аз съм негов гост и английският е основният ми език.
— Не си ли японец? — попита Шидзука на английски. Обяснението на Макото очевидно беше приемливо за нея.
— Във вените ми тече японска кръв, но аз съм роден в Съединените щати и съм живял цял живот там. Това е първото ми пътуване до Япония.
Шидзука го погледна замислено.
— А — възкликна тя, — ти си онзи Макото. Сега те познах. Гледала съм много твои снимки. Ние сме брат и сестра.
Макото погледна Генджи.
Генджи му обясни:
— Вероятно й казвам повече, отколкото е необходимо. Един от класическите грехове на бащата, който глези.
Шидзука продължи:
— Предполагам, че сме полубрат и полусестра. Имаме различни майки. Също сме полусираци. Майките и на двама ни са умрели при раждането.
— Съжалявам за майка ти, Шидзука. Моята още е жива.
— Хейко е още жива? — Шидзука изглеждаше напълно объркана.
Тя се обърна към баща си.
Както и Макото.
— Коя е Хейко? — попита той.
1862 година, Сан Франциско
Джиро и Шоджи стояха до парапета на десния борд на „Витлеемска звезда“ и гледаха отвъд водата към Сан Франциско. Джиро констатира:
— Въпреки че го гледаме отдалече, пак изглежда варварски.
— А как иначе е възможно да изглежда? — попита Шоджи. В интерес на истината това място му напомняше донякъде на родния град на майка му, Кобе, в Западна Япония, с водите на същия океан, които стигаха до самия край на града, и зелените долини, които се виждаха на близко разстояние. Той нямаше да го признае пред приятеля си, разбира се. Имаше обаче и големи различия. Тук сградите бяха построени не само в подножието на хълмовете, но също по и върху тях. Това не би се случило никога в цивилизована държава като Япония, където всички уважаваха планинските върхове като обиталище на боговете. — Земята на варварите прилича на земя на варварите.
Нежен музикален глас се понесе към тях.
— Може би е дошло време да приспособиш мисленето си. — Звукът бе приятен, но забележката беше ясна.
Когато разпознаха гласа й, те казаха:
— Да, госпожо Хейко — още преди да са я видели.
Нейната близост ги хвана неподготвени. Само преди няколко момента те я бяха видели от другата страна на кораба да говори с мистър Старк и с капитана. Въпреки че движенията й бяха много нежни, обмислени и свободни, беше очевидно, че тя може да се движи много бързо и много тихо, когато реши да го прави. Историята на нейното пътуване на коне през планината с мистър Старк, среднощното нападение срещу стражите на предателя Сохаку и безстрашната й свирепост в битката за манастира Мушиндо вече бяха станали легендарни, въпреки че събитията, се случиха едва миналата година.
Хейко им обясни:
— Мистър Старк и госпожа Емили са живели в този град, преди да дойдат в Япония. Да обиждате това място е равносилно да обиждате тях.
— Да, госпожо Хейко. — Те продължиха да се кланят дълбоко, със сведени очи, втренчени в палубата на кораба.
„Ще защитавате госпожа Хейко с живота си — каза владетелят Генджи — и я уважавайте, както уважавате мен.“
Джиро и Шоджи, застанали на четири крака и с глави, притиснати към рогозките в двореца „Спокоен жерав“, отговориха: „Да, господарю Генджи.“
„Отнасяйте се към Матю Старк както към всеки господар на моя служба и помнете, че е мой приятел, докато ни раздели смъртта.“
„Да, господарю.“
„В Америка мистър Старк и госпожа Хейко ще изпълнят нашите планове за укрепване на рода. Внимавайте да не пропуснете да се подчинявате и на двамата без колебание.“
„Да, господарю.“
— Не бяхте ли изпратени, за да ни гарантирате защита? — попита ги Хейко.
— Да, госпожо Хейко.
— И как ще направите това, след като прекарвате толкова много време загледани в земята?
Те погледнаха и видяха Хейко да им се усмихва. Въпреки факта, че те бяха смъмрени, усмивката й бе толкова красива и топла, че двамата мъже почувстваха как духовете им се ободряват.
— Отсега нататък смятайте, че непрекъснато сте на бойното поле, и съответно скъсете поклоните си. Не знаем обичаите в тази страна. Ние трябва да внимаваме да не се поддаваме на крайности.