— Да, госпожо Хейко.
Старк се присъедини към тях на парапета на десния борд.
— А, ето го Джиро, Шоджи, как е, харесва ли ви? Вашият първи американски град.
— Много красиво е, сър — каза Джиро.
— Смятам, че се е разраснал значително, откакто заминах. По-голям само за една година.
— Напомня ми Кобе — рече Шоджи. — Същите хълмове, същият град на океана.
Старк беше впечатлен. Никой от тях не говореше много хубаво английски, но и двамата бяха учили усилено през последната година. Независимо колко дълго бе пребивавал в Япония, той знаеше, че никога няма да може да овладее езика им, както тези мъже бяха научили неговия. Тъй като те бяха самураи, те бяха подходили към изучаването на английския език така, както бяха учили бойни техники, стрелба с лък и ръкопашен бой — като въпрос на живот и смърт.
— Да — Старк се обърна към Шоджи, — виждам приликата сега, когато я посочи. Освен че в Кобе на хълма нямаше сгради.
— А — отговори Шоджи, — много правилно, мистър Старк. Вие сте много наблюдателен.
— Докато научиш езика по-добре, използвай по-кратки думи — посъветва го Хейко, — в противен случай ще изглеждаш претенциозен и ще си срам за всички нас.
— Да, госпожо Хейко.
След час бяха на доковете. Джиро и Шоджи наблюдаваха от палубата как групи китайски кули заедно с други групи американски работници разтоварваха кораба.
Джиро каза:
— Китайците и американците не си приличат много.
— Ние не харесваме нито едните, нито другите — рече Шоджи, — а и те не ни харесват. Разбира се, те не се харесват и едни други.
В думите на Шоджи имаше нещо нелогично. Преди Джиро да има време да обмисли достатъчно добре отговора си, към тях се присъедини прислужницата на Хейко, Сачико. Досега тя беше заета с багажа. Това бе първият й поглед към Сан Франциско.
— А, ами той е повече пустош, отколкото град — отбеляза Сачико. — Мислех, че това е важно морско пристанище.
— Така е — потвърди Шоджи. Той беше забелязал още преди, че Сачико е много красива. Изглеждаше още по-красива сега, когато беше единствената японка, която познаваше тук, на седем хиляди мили от родината, освен госпожа Хейко.
Почти същите мисли вълнуваха и Джиро.
— Изобщо не е като Нагасаки или Йокохама — констатира Сачико. — Очаквах повече сгради, хора, всичко в повече. Америка не е ли много мощна държава?
— Много мощна е — потвърди Джиро — и много голяма. Двайсет пъти по-голяма от Япония. По-голямата част от населението е далече на изток.
— Колкото Китай ли е голяма?
Сачико беше на същата възраст като госпожа Хейко, което означаваше, че е на двайсет. Щеше да се омъжи скоро, въпреки че беше съвсем млада. Джиро се запита какво има наум владетелят Генджи, като ги изпраща тримата тук. Сачико, него самия и Шоджи. Някой трябваше да остане. Освен ако владетелят Генджи не възнамеряваше всички те да останат далече от Япония за дълго.
— По-голяма — отговори Шоджи.
— Наистина? По-голяма от Китай? Колко странно.
Джиро се опитваше да си спомни повече факти за Америка. Трябваше да учи по-старателно. Тъй като бе вероятно да се върнат в Япония, след като помогнат на мистър Старк да създаде предприятието на владетеля Генджи, бе възможно да останат тук по-дълго. В този случай за него ще е добре да направи по-добро впечатление на Сачико, отколкото Шоджи. Какво друго би било по-впечатляващо?
Сачико погледна към подвижното мостче, по което мистър Старк и госпожа Хейко се готвеха да слязат на брега.
— Трябва да тръгвам. По-късно ще ми кажеш повече. — Тя побърза да помогне на госпожа Хейко.
Шоджи отбеляза:
— Виж как госпожа Хейко се обляга на мистър Старк.
— Да. Тя се разболя почти веднага, след като корабът напусна Япония.
— Не ми се вижда да се поправя.
— Сега, когато пристигнахме на местопредназначението, може би тя ще се възползва от медицински грижи. Те трябва да разбират от медицина, нали?
— Да — потвърди Шоджи. — Смятам, че те са се научили от холандците, както и ние.
В пълна тишина те наблюдаваха как Старк, Хейко и Сачико се отдалечават от кораба. Те се движеха бавно през пристанището към очакващия ги файтон.
— Сачико е много чаровна — отбеляза Джиро.
Шоджи го предупреди: