След час кръвта отново започна да тече. Хейко каза:
— Умирам.
— Не — възрази Старк. — Не.
— Донеси Макото.
Сачико донесе спящото бебе до леглото на Хейко и й го подаде. Хейко поклати глава.
— Дръж го ти, Сачико. Не позволявай да почувства болката от смъртта. Дръж го и се грижи за него, докато владетелят Генджи не нареди да се върне в родината си.
Сачико се опита да отговори, но не успя. Притиснала бебето към гърдите си, тя бавно се отпусна на колене и заплака неудържимо.
Хейко се обърна към Старк:
— Ние не се страхуваме от смъртта. Ние с теб сме били нейни пратеници много пъти, за да се страхуваме от нея.
— Не — отсече Старк.
Хейко протегна ръка към него.
— Помогни ми да се изправя. Искам да видя Япония.
Хейко се бе отпуснала върху Старк на седалката на файтона. Спряха на върха на възвишение, което гледаше на запад към Тихия океан.
Въпреки че утринта бе ясна, Хейко каза:
— Мъгла. Винаги съм обичала мъглата. Когато я гледам, почти мога да повярвам, че най-невъзможните мечти се сбъдват.
— Хейко — изрече името й Старк.
Ала тя вече си бе отишла.
Когато Старк се прибра пеш у дома, имаше чувството, че е мъртъв.
После отиде в стаята на Хейко и видя Сачико още да седи на пода, да ридае, притиснала бебето към себе си. Той прегърна и двамата.
Бебето се събуди и не след дълго и тримата бяха облени в сълзи.
1882 година, замъкът „Облак врабчета“
Макото беше така вцепенен от разкритието на Генджи, че едва забеляза как Генджи — тоест баща му — се извини и излезе от стаята. Не само баща му не беше мъжът, с когото бе израсъл, мислейки, че това е баща му, но и майка му не беше жената, която бе наричал така през целия си живот. Вниманието му се насочи към настоящето едва когато се озова ръка за ръка с малката си полусестра. Те се изкачваха по тясна стълба.
— Къде отиваме?
— Да се срещнем с госпожа Шидзука — отвърна тя.
— Мислех, че ти си госпожа Шидзука.
— Имам предвид първата госпожа Шидзука. На която съм кръстена. Изглежда, ти не знаеш нищо нито за себе си, нито за семейството си. Това означа, че трябва да започнеш от началото.
— Има ли начало? — попита Макото. — Ако има, ще бъда много доволен. — Поредицата от лъжи като че ли вървеше по спирала безкрайно назад във времето.
— Винаги има начало — отбеляза сестра му. — Без начало как може да има край? Разбира се, двете са временни.
— Временни? Как може нещо в миналото да е временно? То е свършило, с него е приключено.
— Само защото има начало и край, не означава, че нещо наистина е свършило и с него е приключено — обясни Шидзука. — Не са ли те научили на това в Америка.
1308 година, абатство Мушиндо
Бяха минали шестнайсет години, откакто госпожа Новаки дойде в абатството със своето увредено дете. Често през тези години преподобната абатиса Суку разсъждаваше върху събитията, които бяха довели до изгнанието. Тя често получаваше вдъхновение за това от крясъците и стоновете, които идваха откъм килията на Шидзука по всяко време на деня и нощта. Въпреки че беше освободена заради ранга си от черната работа в абатството, абатисата лично понякога се заемаше с почистването и храненето на лудото момиче. Способността й да докосва мъртвото тяло, без да се колебае, и да издържа на най-отвратителните гледки и миризми, без да показва отвращение, й бяха спечелили възхищението на другите обитателки на абатството. Всички бяха съгласни, че абатисата е истински образец на пътя на съчувствието на Буда.
Поведението на Шидзука не се промени в продължение на шестнайсет години и през тези шестнайсет години вниманието на абатисата към нея продължаваше да е все така неизменно любезно. Въпреки че нестабилността и непредсказуемостта бяха универсални закони, абатисата бе стигнала до прозрението, че три неща ще бъдат постоянни: лудостта на Шидзука, непонятните кошмари, които тревожеха абатисата след пристигането на Шидзука, и собственото й посвещаване на молитвите, което бе за цял живот.
После една сутрин тя се събуди необичайно свежа и си даде сметка, че е прекарала нощта без нито един кошмар. Все още размишляваше върху това благословено явление, когато дойдоха две монахини, останали без дъх, бързайки да стигнат до нея.