— Преподобна абатисо!
— Да?
— Шидзука е будна, преподобна абатисо.
Тя веднага разбра какво имаха предвид монахините. От това крило на абатството не се чуваше плачът на луд човек. Шидзука мълчеше само когато спеше, а дори и тогава невинаги бе тиха. Тя никога обаче не мълчеше, когато беше будна.
Абатисата затвори очи. Тя каза тиха молитва, с която изрази благодарността си за възможността Шидзука да се освободи от лудостта. Тъкмо се готвеше да се изправи, когато се сети за едно поразително съвпадение. Шидзука бе млъкнала същия ден, когато тя самата бе осъзнала освобождението си от кошмарите. Имаше ли връзка между двете явления и ако беше така, можеше ли тази връзка да е зловеща? Тя затвори очи и започна да реди втора молитва, с която умоляваше да получи по-голяма защита от божествата пазители, ако лудостта приеме по-тиха, но по-лоша форма. После отиде с монахините в килията на Шидзука.
Момичето седеше на пода и мирно наблюдаваше тяхното влизане. Никога преди абатисата не бе виждала очите на Шидзука така ясно фокусирани, а поведението й — като на нормален човек.
— Добро утро, Шидзука — поздрави абатисата.
Шидзука не отговори, а продължаваше да гледа абатисата спокойно и с интерес. Абатисата поведе момичето към банята, почисти го и го облече в чисти дрехи. Възстановяването трая толкова дълго, колкото и кървенето, после тя отново изпадна в предишното си хаотично състояние.
Следващия месец, когато кръвта й потече за втори път, тя успя да запази нормалното си състояние по-дълго. През третия месец връзката й с реалността беше по-твърда. Отначало все още се налагаше облеклото й да се сменя и да я къпят няколко пъти дневно, тъй като тя не разбра веднага необходимостта от посещаването на тоалетната. За по-малко от седмица обаче тя се научи. През есента всеки новодошъл би приел Шидзука за една от монахините, само че тя бе по-млада от останалите, буквално безмълвна и отдадена повече на наблюдението, отколкото на обичайната дневна работа на обитателите. Тя премина от шумна лудост към тихо състояние на полуразум. Вече не крещеше и не плачеше, не се свиваше на кълбо от безпричинен страх, въпреки че понякога се отнасяше както преди и ставаше прекалено спокойна, с почти затворени очи, сякаш беше някъде другаде. Понякога като че ли разбираше какво й се казва, понякога — не. Не приличаше много на другите, въпреки че се бе подобрила в значителна степен. Понякога нощем абатисата я наглеждаше и я откриваше седнала в леглото, с отворени очи, вгледани в нищото.
Очевидната връзка между новопоявилия се здрав разум у Шидзука и началото на менструацията безпокоеше абатисата. Тя не беше сигурна дали това беше уместно притеснение или се бе породило само защото според древното суеверие кръвта на жената и вещерството бяха дълбоко свързани.
По това време наближаваше редовната годишна есенна визита на госпожа Кийоми. Вдовица на великия владетел на Акаока и майка на настоящия, тя беше един от двамата главни закрилници и спомоществователи на абатството Мушиндо. Другият, владетелят Бандан, управник на Кагами, никога не правеше посещения. Преподобната абатиса Суку този път очакваше с голямо нетърпение госпожа Кийоми. Тя щеше да стане свидетел на чудодейния лек, дело на безкрайното съчувствие на Буда, на шестнайсетте години непрекъснати молитви и нейната щедра помощ отвън.
Ала когато тя стигна до вратата на абатството, за да поздрави посетителите от провинция Акаока, тя изпита разочарование, защото не видя благородната закрилница. Владетелят Хиронобу, нейният син, бе пътувал без нея.
— В интерес на истината, дойдох вместо нея — съобщи той. — Съжалявам, че ще трябва да ви го съобщя, но майка ми е смъртно болна. Лекарите казват, че тя няма да изкара зимата. Дойдох само защото тя настояваше. Ще лагерувам през нощта извън стените на абатството и на сутринта ще поема обратно към дома.
— Ще рецитираме сутри за нея — обеща абатисата.
Тъгата й беше много дълбока. Съдбата се бе намесила безмилостно жестоко в този момент. Госпожа Кийоми никога нямаше да се радва на плодовете на своята доброжелателност към Шидзука. Тя щеше да научи за това в писмо, което абатисата щеше да изпрати по сина й. Но нямаше да изпита радостта лично да види чудодейното възстановяване.
После му обясни:
— Правилата на абатството не позволяват в него да влизат мъже при каквито и да било обстоятелства. Моля, почакайте тук. Нека пием чай на портата — вие отвън, аз — отвътре.