Една от старшите монахини се приведе към нея. Тя заговори тихо, за да не бъде чута от когото и да било от самураите.
— Разумно ли е това, преподобна абатисо? Свещената порта защитава Мушиндо от посещенията на злото. Да се сложи навес под нея, да се застане по средата, означава да се отрече съществуването й. Демоните веднага ще забележат тази уязвима точка.
— Навесът е малък — възрази абатисата, — а церемонията ще е кратка.
Тя изпитваше голяма мъка заради болестта на госпожа Кийоми и голяма радост от възстановяването на Шидзука. В сърцето й тези емоции съществуваха в невъзможна едновременност. Морето не може да бъде едновременно в прилив и в отлив. Именно това объркване я накара да настоява за поканата си. В противен случай щеше да съжалява за грешката до края на живота си.
Монахините от едната страна и самураите от другата издигнаха навеса, сервираха чая и зачакаха. Лицата им издаваха безпокойството им. Те всички вярваха в онова, което възрастната монахиня бе прошепнала. Само преподобната абатиса Суку и владетелят Хиронобу се чувстваха удобно на местата си. Те си спомняха за миналото, което на него му се струваше доста по-отдавна, отколкото на нея, тъй като той бе значително по-младият от двамата. Когато Суку бе назначена за абатиса на храма, Хиронобу бе на осем години.
— Помня как стоях на тази скала — разказваше Хиронобу — и Го ми се караше, защото съм се превръщал в удобна цел за убийците. Не мисля, че помните Го, моя телохранител. Той дойде с майка ми и с мен само веднъж и мисля, че не се срещнахте с него.
— Вие сте младо момче — отбеляза абатисата. Тя погледна настрани и потъна в спомените си. — Но вече сте спечелил две големи победи. Госпожа Кийоми беше много горда с вас.
— Помня… Е, дали помня случилото се, или помня нещо, което е плод на въображението ми? — Хиронобу се разсмя. — Ние сме толкова ненадеждни свидетели на собствения си живот.
Абатисата се обърна към Хиронобу, за да му отговори. Движението на ръката му, която държеше чашата, спря на средата на пътя към устата му и замръзна там. Той гледаше през рамото й към предния двор на храма.
Очите му засияха.
Внезапно появило се напрежение в мускулите на челюстта му стегна изражението му.
Стиснатите му зъби се показваха зад леко разделените устни.
Той вдиша дълбоко.
Въздухът остана в дробовете му, сякаш щеше да се гмурка в дълбоки води.
Абатисата се обърна. Тя видя към тях да се приближава Шидзука. Отново се обърна към Хиронобу, който оставаше все така вцепенен. Когато отново насочи вниманието си към Шидзука, тя чу Хиронобу да изпуска дълга въздишка на изумление. Тогава най-сетне погледна Шидзука с очите на Хиронобу.
Облечена в безличната дреха на монахиня, една млада жена се движеше със свръхестествена грация. Вътре в качулката се виждаше бледо лице, но живо, все едно излъчваше лунна светлина. Ръцете, които се показваха от края на ръкавите, малки, с дълги, конусовидни, женствени пръсти, които приличаха доста на тези на изящните изображения на Състрадателния. Очите, прекалено големи, за да бъдат наречени красиви, бяха обаче твърде поразителни, за да бъдат наречени другояче. Носът й бе идеално оформен, но достатъчно малък, за да не изпъква на лицето й натрапчиво. Устата й, малка и с плътни устни, бе разположена над брадичка, която идеално завършваше овала на лицето й.
След като я видя по този начин за пръв път, абатисата бе твърде вцепенена, за да реагира толкова бързо, колкото се налагаше. Преди да е успяла да заговори, преди да е успяла да нареди на някоя монахиня да отведе момичето, Шидзука вече стоеше до навеса. Тя погледна Хиронобу и лицето й се озари, сякаш го познаваше.
Шидзука се усмихна и каза:
— Аната. — Ти.
Монахините и самураите зяпнаха от изумление. Това бе първата дума, която Шидзука бе произнасяла някога, но не само това бе причина за учудването им. „Аната“ беше твърде фамилиарен начин, по който една монахиня или изобщо жена можеше да се обърне към мъж, когото виждаше за пръв път, а още по-малко — владетел. Още по-лошо, тя го произнесе нежно, с удължени гласни и малко женствено глезено, маниер, който напомняше използването на думата в спалнята, където при някои обстоятелства една обикновена дума беше израз на върховна интимност.
— Шидзука — окопити се абатисата. Тя стана и направи всичко възможно да остане между двамата. — Веднага се върни в храма. — Без да им бъде наредено, две монахини се притекоха на помощ, като всяка хвана под мишница от двете страни момичето и веднага я отведоха. — Съжалявам, господарю. Момичето не е добре. Не знае какво говори.