— Шидзука — рече Хиронобу. — Какво е Шидзука? — Той продължаваше да гледа след нея, докато тя не влезе в храма и не се изгуби от поглед.
— Тя е луда, господарю. Тук е дошла в детството си, винаги ще бъде тук и тук ще умре.
— Когато бях момче, при всяко посещение с майка ми търсех начин да я видя. Чуваха се страхотни слухове. Някои хора дори твърдяха, че тя не е човешко същество или поне не изцяло. С моите приятели гадаехме каква е козината й. На язовец, на мечка или на лисица.
Абатисата отговори:
— Можеше и да е отчасти язовец или лисица. Не можеше да говори членоразделно, нито да се грижи за себе си, нито дори да се справя с най-основните изисквания на чистотата. Имаше дни, в които толкова побесняваше, че се налагаше да бъде изолирана. После трябваше да я почистваме, защото тя се цапаше много.
— Каква тъжна участ — отбеляза Хиронобу.
Преподобната абатиса Суку се надяваше, че обезкуражителните й думи са били достатъчно обезкуражаващи. Ала не беше така.
Хиронобу си тръгна рано на следващата утрин, както каза, че ще направи. Писмото му до абатисата, с което той я информираше за смъртта на майка си, обаче бе последвано от самия Хиронобу. Извинението за връщането му беше прахът на госпожа Кийоми, който носеше със себе си.
— Помолих прахът й да бъде пазен в храма на Мушиндо за сто дни — обясни той. — След този период на блаженство той ще бъдат върнат в колумбария на „Облак врабчета“.
Той се поклони и положи урната на масата пред себе си. Както преди, те се срещнаха на открито. Този път обаче навесът, под който седяха, беше издигнат напълно извън стените на абатството, далече от портата или друго място, което би позволило да се оглежда дворът.
— Ще бъде сторено, господарю — обеща абатисата, която прие урната с дълбок поклон. — Ще рецитираме сутри без прекъсване в продължение на сто дни. Вашата света майка обаче няма нужда от подобна помощ, за да й бъде осигурено най-благоприятно прераждане. Собствените й добри дела приживе са гаранция за това.
— Благодаря ви, преподобна абатисо.
— Когато минат сто дни, аз лично ще ви предам урната. — Абатисата не бе напускала храма за повече от няколко часа след назначаването й. Нежеланието й да се връща в заобикалящия я свят обаче беше по-малко от страха от завръщането на Хиронобу. Колкото по-често беше той около Мушиндо, толкова по-голяма бе опасността двамата с Шидзука отново да се срещнат някак си. Първата среща, която трая много кратко, й се стори плашещо зловеща.
— Благодаря ви за тази любезност, преподобна абатисо. Но няма да е необходимо да извършвате подобно трудно пътуване. Ще остана тук, докато изминат стоте дни.
— Господарю?
Хиронобу направи неопределен жест към заобикалящата го гора.
— По време на последното ми посещение изпитах неочаквано удоволствие да бъда в тази девствена пустош. Със сигурност трябва да е по-близо до това, което боговете са създали, отколкото подрязаните и пленителни горички на юг. Затова реших да построя малък дом и да се оттегля на идиличен пасторален живот.
Абатисата се опита да възрази:
— Винаги съм знаела, че планинските гори на Шикоку са сред най-дивите в околността. Не са ли поглъщали те цели армии на завоеватели? Могат ли тези малки хълмове и редки гори наистина да се сравняват?
Тя говореше със спокойствие, което издаваше липсата на самообладание. Не боровете, планинският поток или гледката към долината бяха привлекли интереса на Хиронобу. Очите му не поглеждаха периодично към портата, докато разговаряха. Той не погледна натам нито веднъж. Това можеше да стане само ако той непрекъснато мислеше как да го избегне перфектно. За абатисата това само по себе си беше доказателство за истинските му желания.
— Девствеността на Шикоку е преувеличена от хорските приказки — настоя Хиронобу.
— Ами вашето владение? Няма ли враговете ви да ви причинят неприятности при такова дълго отсъствие?
— Не и след като Го носи отговорността. Никой няма да посмее.
— А самият Го?
— Той ме защитава и ръководи като втори баща от най-ранно детство. Ако не мога да вярвам на него, не мога да вярвам на слънцето и на луната, че ще останат на небето или че земята ще е под краката ми.