— Не и за нас — възрази Саемон. Той не каза нищо повече и продължи да гледа Макото със спокойствие, което не подхождаше на обстоятелствата.
— Добре — рече Макото, — той си отиде. Кажете каквото имате да казвате.
— Какво ви кара да мислите, че аз имам да казвам нещо? — попита Саемон. Цуда избяга бързо като плъх от сграда, която всеки момент щеше да избухне в пламъци. Как бе възможно някой, които допускаше страхът му да се проявява толкова явно, да бъде равен на мъже, родени като самураи?
— Моля ви, господарю Саемон. Не се притеснявам да бъда възприеман като американец в тяло на японец. Но аз буквално се обиждам да бъда третиран, сякаш съм малоумен. Уверявам ви — не съм.
— Не, мистър Старк, най-вероятно не сте.
За Саемон това беше възможност с редки измерения. То беше също смъртоносен капан, който можеше да вземе неговата глава вместо главите на враговете му, ако направеше и най-малка грешка.
Той заговори:
— Тук съществува голяма опасност, мистър Старк, за всички засегнати. Опасността надхвърля обикновената истина и фалша. Предположението, че благородник от ранга на владетеля Генджи някога е докоснал низвергната, е неприемливо. Трябва да поискам от вас никога повече да не го повтаряте.
— Не разбирам. Ранговете бяха забранени, а вие самият ми казвате, че вече няма низвергнати. Кой би се интересувал тогава?
— Всички — отвърна Саемон. — Произходът е от първостепенно значение тук. Ако кръвта на владетелите от рода Окумичи е била замърсена, това ще бъде петно, което никой Окумичи няма да успее да изтрие. Животът на много хора ще бъде съсипан. Ще потекат реки от кръв.
— Замърсена, казвате.
— Така ще се възприеме.
— И вие ли гледате така на нещата?
— Разбира се, че не — отговори Саемон. — Съдбата е в ръцете на всеки човек, а не в мъртвата хватка на предците му. — Той подбираше думите си внимателно. Дали на лъжите ще се повярва или не, зависеше до голяма степен от представянето им. — Ние сме родени, за да създадем себе си.
— Така ли? — Макото сипа един пръст уиски в чаша и я вдигна на светлината. После я остави, без да пие от нея. — И какво ме съветвате, господарю Саемон.
— Разговаряйте с баща си — предложи му Саемон. Бъдещето зависеше от неговите думи и от реакцията на Макото на думите му. — Винаги съм намирал Матю Старк за много честен.
Макото призна:
— Матю Старк не ми е баща.
Саемон почувства такъв прилив на радост, че сърцето му започна да препуска. В продължение на петнайсет години усилията му да разкрие тайната на Генджи бяха осуетявани. Още навремето той подозираше, че Макото е дете на Генджи, а не на Старк. Но когато Генджи не направи нищо, за да доведе Макото в Япония, Саемон се отказа от тази версия. Нямаше смисъл да мисли за това, тъй като Генджи не би позволил да остави сина си в Америка. Хейко беше низвергната! Отговорът, както и средството да се възползва от него дойдоха право в ръцете му. Без да покаже никакъв знак за вълнение, той каза:
— Не разбирам, мистър Старк. Как така?
Преди, когато усещаше гняв, Макото усещаше температурата му да се покачва. Сега той беше толкова бесен, че предишният му гняв приличаше на малко раздразнение, а вместо топлина усещаше студ. Ако някой го докоснеше, сигурно щеше да си помисли, че докосва лед.
Генджи бе казал нещо по-лошо от лъжа, бе нанесъл по-жесток удар от изоставянето, беше отнел много повече от законното му име. Той бе отнел целия живот на Макото. Всичките му спомени, целият му опит бяха фалшиви. Те не му принадлежаха. Принадлежаха на някой, който никога не бе съществувал. На двайсет години той отново бе роден като син на злостен манипулатор и прославена проститутка. Ако Шидзука бе казала истината, имаше нещо още по-лошо. То щеше в крайна сметка да стане доказателство за наследствено бедствие, което беше някаква форма на превземане. Говореше за това като за ясновидски способности, но това беше очевидно резултат от удобни лъжи, които баща й, й беше казал. Неговият баща.
И така, кой беше Макото?
Беше ангел на отмъщението. Щеше да изчисти греха с кръв. Генджи щеше да говори с имперските министри този следобед. Макото щеше да го пресрещне в двореца. Това бе перфектното място за среща. Нека синът на Генджи, от когото той толкова се срамуваше, че не бе признал в продължение на две десетилетия, нека този пренебрегнат син бъде онзи, който ще сложи край на предателството. Макото измъкна револвера от колана си и провери гнездата за куршуми. Револверът трийсет и втори калибър, подарък от баща му — или по-скоро от човека, който се беше преструвал, че му е баща, — беше зареден догоре и готов за стрелба.