Ако беше син на владетеля Генджи, тогава коя бе майка му?
Той каза, че неговите родители са участвали в битката. В този ден с владетеля Генджи бяха само три жени. Една от тях, госпожа Емили, не беше възможен вариант. Тя бе родила само едно дете преди ненавременната си смърт — дъщеря. Значи оставаха госпожа Ханако и госпожа Хейко. Не можеше да е първата. Тя се бе омъжила за владетеля Хиде горе-долу по време на битката и бе дарила съпруга си с дете в рамките на една година. Владетелят Ивао, както се казваше детето, беше на години горе-долу колкото Макото, но двамата нямаха братска прилика. Това означаваше, че майката трябва да е госпожа Хейко. Възможно ли бе? Ако тя беше майката, владетелят Генджи щеше да я отведе у дома си заедно с детето. Щеше да я направи официална наложница — тогава още бяха старите времена, — ако не и да се ожени за нея. Той със сигурност нямаше да ги изпрати и двамата в Калифорния и да позволи синът му да приеме името на друг мъж, дори този мъж да му бе толкова добър приятел като Матю Старк.
Така че Макото можеше да се е объркал или лъжеше. Или абатисата пропускаше нещо много важно. Ако се налагаше да се разкрие някаква истина, тя можеше да я открие, преди той да напусне абатството. Това щеше да стане след много време, като се имаха предвид сериозните му рани. Беше цяло чудо, че не умря. Цяло щастие бе за него, че мечът бе минал покрай сърцето. За Генджи бе цяло щастие, че Макото бе въоръжен със свой меч и че убиецът не постигна целта си. Абатисата се чудеше обаче какво е правил Макото до входа на императорския дворец с меч, скрит под дрехата. Убиецът бе направил същото.
По пътя към градината на Горо абатисата срещна владетеля Генджи, който току-що бе дошъл.
Тя се поклони дълбоко и се обърна към него:
— Господарю.
— Как е днес Макото?
— По-добре, струва ми се. Работи в градината на Горо.
— Репортери безпокоили ли са ви пак?
— Не, господарю мой. Не и през последните две седмици. Може би интересът намалява. — Абатисата го каза по-скоро от любезност, отколкото от убеждение. Нейният интерес не беше намалял. Защо в такъв случай интересът на другите трябваше да намалява?
— Надявам се — въздъхна Генджи. Много не вярваше на думите й обаче.
— Отидох в двореца, за да те убия — призна Макото. Той окопаваше около храста, за да направи почвата по-рохкава.
— Ако беше останал да наблюдаваш — отговори Генджи, — другият щеше да го свърши вместо теб. — Той стоеше наблизо под сянката на един бор.
— Да.
— Защо ме защити, след като си дошъл да ме убиваш?
— Не знам — каза Макото. — Когато го видях, почувствах, че той ще ме измами и няма да мога да изпълня дълга си, а вече достатъчно бях мамен. В това няма кой знае какъв смисъл, нали? Ако някой трябваше да отнеме живота ти, това бях аз.
— Не съжалявай толкова — усмихна се Генджи. — Ще имаш други възможности. Възстанови здравето си и планирай наново.
Макото се изсмя кратко, после пое дъх и сложи ръка на гърдите си.
— Да, ще планирам наново. Съвсем наново. Когато мечът прободе гърдите ми, изведнъж осъзнах или, така да се каже, видях едно лице в съзнанието си. Знаеш ли чие?
— На Хейко?
— Не, на владетеля Саемон. Дадох си сметка в този момент, че той ме е манипулирал, и то много умело.
— Да не искаш да кажеш, че Саемон ти е внушил да ме убиеш?
— Тъкмо обратното. Той каза всичко възможно, с което да спечели опрощението и снизходителността ми към теб. Подчертавам каза. Но внушението му не беше в хармония с думите му. Той е много добър в това. Не си ли забелязал?
— Разбира се. Винаги съм смятал, че владетелят Саемон мисли точно обратното на това, което казва, не в смисъл, че лъже, а в смисъл, че ако разчиташ на думите му, неизбежно ще бъдеш подведен.
— Но ти се свързваш доста близо с него и разчиташ на съветите му.
— По-скоро е привидно, отколкото реално да разчитам — обясни Генджи. — Тъй като владетелят Саемон знае това, за мен съществува още един пласт истина и измама под този, и тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък.
— Всички казват, че бъдещето ти е известно предварително — попита Макото, — но ти си пророк, който говори като съвършен идиот.