— О? Не е ли благоразумно да държиш врага си достатъчно близо, за да го наблюдаваш? По каква причина не одобряваш тази тактика?
— Ти надхитряваш сам себе си, както и той го прави. Въпросът е само чия безразсъдна изкусност ще стреля първа. — Макото изкопа един плевел и почисти пръстта от корените му, преди да го захвърли настрани.
С мотика в ръка в градината дойде Горо, отиде накрая и започна да оформя границата между градината и алеята. Макото продължи:
— Понякога безхитростният, пряк маршрут на глупака е най-добрият път до местоназначението. — Той погледна Генджи. — Наистина ли си пророк?
— От шестстотин години във всяко поколение един от нас има тази дарба — обясни Генджи, — но не така, както хората си го представят.
— Да, така ми каза и Шидзука. Предполагам, че ти си я запознал.
— Прецених, че тя ще го обясни по-добре по нейния простодушен и прям маниер.
— Не трябваше ли да го знам по-рано? Така, както тя го обясни, звучи повече като проклятие, отколкото като благословия.
— Има много неща, които трябваше да ти кажа отдавна. Едно неизказано нещо води до друго, до следващо, до по-следващо.
Макото сви рамене.
— Всъщност няма значение. Шидзука ще е пророчицата. Аз нямам видения.
— Нито тя. Появата на дарбата е непредсказуема. Често идва в пубертета, особено при жените. Може да се прояви и по-късно. Все още не може да се каже кой от двама ви я носи.
— И сигурно няма начин да се подготвиш за нея? — поинтересува се Макото.
— Извън приемането на тази възможност — никакъв — потвърди Генджи.
Той направи твърде дълга пауза и Макото помисли, че разговорът е свършил. Тъкмо се готвеше да се премести в друга част на градината, когато Генджи заговори отново.
— Що се отнася до признаването, готов съм да го направя. Готов съм също да те обявя за наследник вместо Шидзука.
Макото се разсмя. Знаеше, че не е учтиво, но не можеше да се спре.
— В признаването няма никакъв смисъл, владетелю Генджи. Нуждаех се от него преди двайсет години. Сега е безполезно. Що се отнася до наследник, ти си имаш и тя е напълно подходяща.
Макото се присъедини към Горо и започна да му помага в оформлението.
— Горо — каза Макото.
— Горо — повтори Горо и се усмихна.
— Макото — рече Макото.
Все още усмихнат, Горо изговори:
— Кими — и насочи вниманието си изцяло към мястото, където мотиката отделяше градината от алеята.
Макото се усмихна на Генджи.
— Решен съм да го накарам да каже името ми, преди да си тръгна.
— Ако го направи, ще те обяви за свой наследник и няма да можеш да си тръгнеш изобщо.
Макото и Генджи се гледаха един друг. Макото се разсмя. На лицето на Генджи се изписа само онази негова малка усмивка.
12
Есенен мост
Красотата, младостта и очарованието започват да повяхват от момента, в който се появят. Още с идването на пролетта ние виждаме Есенния мост.
1857 година, развалините на манастира Мушиндо
Децата от селото Яманака често играеха сред развалините на стария храм върху хълма над долината. В повечето случаи те изпитваха страх от това място. Винаги дочуваха странни звуци, които ако не приличаха на стенанията на измъчвани души или на виещи призраци, или на кикотещи се демони, бяха достатъчно зловещи, за да накарат детското въображение да си представя какви ли не страхотии. Именно това бе една от причините да отиват при развалините, защото и те, като всички останали деца, обичаха да бъдат плашени, докато страховете им не станеха непоносими. Другата причина беше малката Кими, водачът на групата. Тя обичаше да играе тук и беше едно от децата, които не се страхуваха, въпреки че беше най-малката в групата. Другото дете беше Горо. Той не изпитваше страх, понеже беше идиот също като майка си. Горо не изглеждаше точно като дете. Беше едър, много по-едър от всички мъже в селото и имаше лице по-скоро като на мъж. Всъщност той може би беше мъж, но толкова много приличаше на дете, че другите деца не си задаваха въпроси за неговото присъствие сред тях.
Един ден, докато играеха сред развалините, едно от децата посочи с пръст и изкрещя:
— Вижте! Призрак!