Генджи хвърли поглед в огледалото. Изглеждаше смешно. С мустаци и брада като френски генерал, със сутрешното сако на британски политик и с лице на японски владетел, наближаващ най-непривлекателните години на средната възраст. Припомни си как изглеждаше в деня, когато за първи път бе срещнал Емили Гибсън. Косата му бе подредена в сложната официална прическа на самураите, каквито днес вече не съществуваха. Лицето му бе младо и голобрадо, лице, което очевидно принадлежеше на човек, изпитващ огромно задоволство от самия себе си единствено поради факта, че бе имал късмета да се роди благородник.
Наистина ли е бил толкова арогантен?
Генджи се изсмя.
Да, наистина е бил такъв.
Той обърна гръб на огледалото и…
Генджи е тригодишно момче. Върви по брега на езерото Белите камъни близо до замъка „Белите камъни“, крепостта на дядо му по майчина линия, владетеля Нао. В ръце държи малко хартиено хвърчило с увита около пръчка връв. От долната страна на хвърчилото е изобразено ято врабчета в най-невероятни ярки цветове вместо в характерния за тях сивкав цвят.
От едната му страна върви мъж, а от другата жена. Генджи казва:
— Езеро Белите камъни. Провинция Белите камъни. Защо тук всичко се нарича бели камъни, а всъщност няма нито един?
Майка му отговаря:
— Защото белите камъни първоначално са били съкровището в провинцията на баща ми. Това езеро е било известно с белите камъни, използвани в играта „го“. Познавачите са ги предпочитали пред най-добрия седеф. Говори се, че великият герой Йошицуне е ценял своите камъни от Широиши повече от всичко друго, с изключение на честта, триумфа в битката и своята любима.
— А къде са камъните?
— Един ден са свършили.
— Тогава ли дядо Нао е посадил своите ябълкови дървета?
— Не, посадили са ги неговите предшественици преди много поколения. Провинцията, езерото и замъка са били наречени „Белите камъни“ далеч след като камъните са свършили.
— Това е объркващо — отбелязва малкият Генджи, отпускайки връвта на хвърчилото и приготвяйки се да тича. — Имената трябва да бъдат сменени.
Баща му възразява:
— Едно име е нещо повече от обикновено описание. То е знак за постоянство, независимо колко много се променят нещата. Точно като твоето име, Генджи.
Генджи вижда как родителите му си разменят поглед. И двамата се усмихват.
Изпадналият в транс Генджи помни този поглед. Той го кара да се чувства неудобно, сякаш е изолиран от своите родители. Сега разбира, че тази изолация не е била умишлена, а само последица от всепоглъщащото общуване на двама души.
— Аз не харесвам и името си — отбелязва Генджи и се спуска по брега, за да издигне хвърчилото си във въздуха.
Името Генджи е било име на известен принц в древен роман на госпожа Мурасаки. То е било също така наследствено име на рода Минамото, от който произлиза най-великият герой, живял някога в Япония, Йошицуне. Йошицуне е удържал блестящи победи в многобройни битки преди седемстотин години. Само един Минамото би могъл да бъде шогун. Сегашният шогун Токугава се бе обявил за наследник на Минамото. Генджи бе чувал хората да шептят какво смешно и претенциозно име носи синът на един от незначителните владетели. „Какво си мислят родителите му?“, питаха се хората. Че тяхното момче някой ден ще стане също толкова красив мъж като легендарния Блестящ принц? Че той, издънката на рода Окумичи, някой ден може да стане шогун?
Сега, докато тригодишният Генджи тича надолу по брега с безпомощно подскачащото зад него хвърчило, петдесет и осем годишният Генджи разбра защо носи това име. Майка му се беше омъжила прекалено млада. Тя по-добре бе познавала приказките, отколкото реалния живот, а любимата й приказка е била тази на госпожа Мурасаки. Искала е да има свой Генджи, дори той да е неин син, а не неин любовник. Тъй като баща му силно е обичал майка му, той се е съгласил с името, независимо от опасността да си навлече още по-голям присмех, след като вече бе станал зет на владетеля на ябълките. Сигурно е трябвало да се изправи пред силната съпротива на владетеля Киори и владетеля Нао. И всичко това само заради неговото име, заради погледите, които родителите му си бяха разменили, заради усмивката, която принадлежеше само на тях двамата.