Истинската сила на пророка, както и на всяко друго човешко същество, бе да избере вярната посока на сърцето.
Колко щастлив бе той, че е обичал и че е бил обичан.
От залата на Диетата се дочуха силните гласове на спорещите страни. Ивао отстъпи настрани и отвори вратата пред Генджи.
Окумичи Генджи, министър без портфейл в правителството на негово императорско величество император Муцухито, бивш велик владетел на провинция Акаока, любовник на гейша и на мисионерка и неволен убиец и на двете, се усмихна с онази самоиронична усмивка, която толкова често бе оставала неразбрана за околните, и спокойно пристъпи към осъществяването на своето видение.
1867 година, замъкът „Облак врабчета“
Емили изпитваше към Генджи всеотдайна и непоклатима любов. Всяка частица от тялото, чувствата, живота, цялото си земно щастие безрезервно би пожертвала заради него. Само и само за да спаси душата му, тя би слязла в най-дълбокото кътче на ада, с радост би горяла в пламъците, можеше ли да съществува по-голямо щастие от това да спаси своя любим? С характерната за младостта наивност тя бе вярвала, че щом веднъж изпита подобна любов, това чувство ще направлява всяка нейна стъпка. Колко наивна е била.
Емили откри, че любовта не беше само душевно състояние.
Постепенно започна да усеща някои притеснителни физически симптоми в присъствието на Генджи, особено когато двамата останеха насаме. Положението ставаше още по-лошо, тъй като тези усещания не й бяха неприятни. Възпитанието и вярата й не й позволяваха да им отделя прекалено голямо внимание. Тя обаче не можеше да не забележи тяхната сила и дълбочина. Реална опасност не съществуваше, тъй като Генджи я намираше за отблъскваща. Липсата на чувства у Генджи спрямо нея й осигуряваше най-добрата защита срещу него.
Впоследствие й се стори, че той понякога я гледа по онзи особен начин, характерен за мъжете, когато животинската им природа надделява над наложените от морала и цивилизацията ограничения. Емили не се разтревожи или ужаси от този поглед, както би направила по-рано. Вместо това усети как се изчервява и кожата й настръхва под дрехите. Ако той не успееше да се овладее, дали тя щеше да му устои? Не смяташе, че разполага с нужната за това воля. Проблемът лесно можеше да се реши с нейното заминаване, в случай че основната й грижа бе да запази своята непорочност. Но не това я тревожеше. На карта беше поставена безсмъртната душа на Генджи.
Със заминаването си Емили щеше да се предпази от неволно плътско прегрешение. Но като разсъждаваше по този начин, дали тя не поставяше себе си пред него, обвивайки с невинност загрижеността за самата себе си? Генджи разполагаше с многобройни възможности за прегрешения освен Емили. В страната имаше много гейши, а отскоро в дома му като наложници живееха две злощастни млади жени, които бяха попаднали в най-неморално робство. За десет години Емили смяташе, че бе постигнала значителен напредък и го бе отказала от греховните обичаи на неговите деди. Пристигането на двете гейши обаче показа, че задачата й оставаше опасно недовършена.
Далеч по-опасно от плътските изкушения бе богохулното религиозно раздвоение на Генджи. Той твърдеше, че приема божествената воля и всемогъществото на Отца, изпитваше благодарност към саможертвата и възкресението на Сина, намираше утешение във всеопрощаващата прегръдка на Светия дух, но не вярваше, че Буда и боговете на неговите деди са само плод на въображението. Освен това продължаваше да практикува религиозните ритуали на умопобърканите проповедници от култа дзен. Твърдеше, че това въобще не са ритуали, но как по друг начин можеха да се нарекат?
Това е само освобождение от всичко, обичаше да се оправдава Генджи.
А не представляваше ли всъщност пълната противоположност на спасението, което ни даваха думите и милостта на нашия Спасител?
Генджи страдаше от типичния за неговите сънародници недостатък: способността да приемат множество противоречиви религиозни вярвания. Той не виждаше проблем да бъде едновременно будист, шинтоист и християнин. Вярваше в силата на свободната воля и в същото време в предназначението. Можеше с еднакво одобрение да приема Святото слово и небитието.
Сред всичките му отклонения от правия път най-опасното със сигурност бе убеждението му, че техният род бе дарен с пророческа сила. Според Генджи притежавали са я починалият му дядо, владетелят Киори, както и чичо му, отцеубиецът Шигеру. Той вече не твърдеше, че също я притежава, тъй като знаеше, че така наранява най-дълбоките убеждения на Емили. Премълчаването на еретичните възгледи обаче не водеше до божествено опрощение. Мълчанието само задълбочаваше греха.