Онези събития вече й се струваха толкова далечни. Може би защото последните месеци в Америка бяха най-дългите в живота й. Заради увереността, че Генджи скоро ще я повика у дома, времето течеше много по-бавно.
— Хейко — мекият глас на Матю Старк прозвуча близо зад нея. Не го бе чула да се приближава. Спомените бяха притъпили сетивата й за настоящето. — Вероятно скоро мъглата ще започне да се разсейва откъм морето. Трябва да се прибираме.
— Да, благодаря ти, Матю — Хейко пое предложената й ръка и тежко се облегна върху него, докато разговаряха, изкачвайки се нагоре по хълма към главния път. Сега хълмът й се струваше много по-стръмен, отколкото докато бе слизала по него.
— Бих искал да не се преуморяваш толкова много — каза Старк. — Доктор Уинслоу каза, че жените в твоето положение трябва да прекарат последните седмици на легло.
Смях напуши Хейко от нелепостта на подобна идея, но тя се овладя. Макар чужденците да бяха натрупали големи знания в науката, познанията им за елементарни природни факти често пъти бяха смехотворно жалки.
— Четири седмици на легло ще отслабят, вместо да укрепят силите ми, а на мен ще ми е нужна сила, когато дойде времето.
Старк отбеляза:
— Понякога звучиш повече като самурай, а не като жена.
Тя му се усмихна, докато той й помагаше да се качи във файтона.
— Приемам го като комплимент, Матю. Благодаря ти.
— Нямах предвид да правя комплимент — но той отвърна на усмивката й, преди да хване повода и да подкара коня напред.
Хейко си каза, че трябва да спре да мисли за Старк и другите американци като за чужденци. Това бе тяхната страна. Тук тя бе чужденка. Но нямаше да остане тук дълго време. Погледът й се замъгли. Тя задряма. Много преди да стигнат Сан Франциско, тя спеше и сънуваше замъка „Облак врабчета“.
1308 година, замъкът „Облак врабчета“
Госпожа Шидзука бе шестнайсетгодишна, когато господарят Хиронобу я спаси и я отведе като своя жена в замъка „Облак врабчета“. Когато пристигна, тя безпогрешно откри пътя по странните виещи се коридори до най-вътрешната градина, което силно изненада господаря Хиронобу. Всички вътрешни коридори имаха за цел да объркат и попречат на евентуални нападатели, които биха могли да пробият другите видове защита по време на обсада.
— Как се досети за пътя дотук?
Когато се озова вътре, тя изпадна в почуда.
— Къде са?
— Кои?
— Цветята — отвърна Шидзука.
— Цветята? — засмя се Хиронобу. — Тук няма място за цветя. Това е бастион на безстрашни воини. Виж, идва един от тях. Го, запознай се с моята съпруга. Шидзука, това е моят телохранител Го.
Го, едър мъж със сурово лице, не й каза нищо, нито я поздрави с жест. Заговори направо на Хиронобу:
— Не биваше да правите това, господарю мой.
— Твърде си сериозен. Става въпрос за любов, не за война, нито за политика. Престани да се тревожиш. — Хиронобу се обърна към Шидзука: — Това бе моят воин бавачка, когато бях дете. Все още се мисли за такъв.
Шидзука обаче не се интересуваше от Го. Тя отиде в центъра на градината.
— Трябваше да са точно тук.
— Какво трябваше да е точно тук? — попита Хиронобу.
— Цветята — отвърна Шидзука. — Розите „Американска прелест“.
— Какви рози?
— Рози „Американска прелест“.
— Американска? Какво е американска?
Шидзука нетърпеливо сви рамене.
— Къде е господарят Нарихира? Трябва да ги е посадил на грешно място.
Хиронобу вече придоби наистина разтревожен вид.
— Кой е господарят Нарихира?
— Господарят на този замък — отвърна Шидзука.
— Шидзука, аз съм господарят на този замък — каза Хиронобу.
Когато след години Шидзука си припомняше случката, и беше забавно да се връща към тези дни, преди да осъзнае колко различни са нейните познания от тези на всички останали. Но сега вече бе прекалено разочарована. Тя бе видяла онези прекрасни цветове в червено, розово и бяло далеч в бъдещето. Сълзите й безпомощно се затъркаляха по скулите.
Когато Хиронобу се опита да я успокои, тя успя да каже само:
— Нямаше да откъсна нито една. Просто исках да я видя. Розата „Американска прелест“.
3
Монголският сандък
— Смяташ, че да познаваш бъдещето и да познаваш миналото са две различни неща.