Владетелят на провинцията отвърна:
— Да.
— Всъщност те са едно и също нещо.
Владетелят каза:
— Глупости. Миналото е свършило. Бъдещето тепърва ще дойде. Как е възможно и двете да бъдат едно и също нещо?
— Като знаеш миналото, можеш ли да го промениш?
— Разбира се, че не — рече владетелят.
— А да знаеш неизбежното по-различно ли е, отколкото вече да знаеш какво се е случило?
1867 година, дворецът „Спокоен жерав“
Ханако надникна в кабинета, видя, че на бюрото на госпожа Емили няма никой, и влезе да почисти. Би трябвало да остави тази дейност за прислугата, но днес човек не можеше да има същото доверие на младите жени, както в миналото. Те бяха твърде любопитни, липсваше им дисциплина и твърде много обичаха да клюкарстват. Всички знаеха, че Емили работеше върху „Судзуме-но-кумо“, историята на рода Окумичи. Ако по невнимание някой свитък бе оставен отворен или дори затворен, но неприбран, някоя от прислужниците можеше да не устои на изкушението да погледне вътре в него. Това беше достатъчна причина тя лично да се заеме с почистването. Така си казваше Ханако. Знаеше, че толкова слугинска задача не влиза в нейните отговорности, нито бе подходяща за човек с нейното положение. В крайна сметка тя беше съпругата на главния телохранител на господаря Генджи, господаря Хиде, и към самата нея трябваше да се отнасят с обръщението „госпожо“. Но човек трудно се разделяше със старите навици. Тя бе дъщеря на земевладелец със скромно потекло от долината под манастира Мушиндо, наследствено владение от шестстотин години на великите владетели на Акаока, служещо като предна врата към провинцията. Загуби родителите си, когато бе деветгодишна. Любезният стар свещеник в манастира, Дзенген, я бе съжалил и уреди да постъпи на служба при господаря Киори, предшественик и дядо на Генджи. Ханако вече беше двайсет и две годишна, нямаше семейство, връзки или зестра и се бе примирила с живота на стара мома, когато самият господар Генджи бе уредил да се омъжи за Хиде, самурай, на когото тя отдавна се възхищаваше.
Остана учудена, че все още можеше да се случват такива неочаквани неща. На двайсет и девет години тя вече беше майка на син с благородно потекло, съпруга на най-доверения приближен на господаря и най-добра приятелка на госпожа Емили, американката, която по странна прищявка на съдбата бе станала в голяма степен член на семейството — нещо немислимо за чужденец. Какъв късмет имаха всички те, че за разлика от обикновените мъже, господарят Генджи виждаше бъдещето. Точно затова човек винаги можеше да се довери на преценката му, макар понякога тя да изглеждаше странна.
Ханако закачи с игла празния ляв ръкав на кимоното, за да не й пречи. Никога не би го направила пред други хора, тъй като смяташе, че това предизвиква прекалено голямо внимание към липсата на лявата й ръка. Независимо че бяха изминали само шест години от битката при манастира, хората вече почтително я наричаха Голямата битка при манастира Мушиндо. Ханако, Хиде, господарят Генджи и госпожа Емили бяха сред малцината оцелели при нападението на шестстотинте воини, и победиха въпреки очевидното превъзходство на врага. Естествено, при преразказването на събитията техните подвизи бяха преувеличавани от хората, които не знаеха нищо, и самата Ханако бе спечелила нежелана слава, защото бе загубила едната си ръка. Затова всяко изтъкване на загубата, дори и неволно, й се струваше като проява на самохвалство.
Свитъците се намираха къде ли не, някои отворени, други — не. Емили, която обикновено бе много подредена жена, бе оставила необичайна бъркотия. Дали някой не я беше повикал внезапно? Ханако направи много добре, че реши лично тя да почисти. Прекалено много свитъци стояха отворени. Само човек като нея, твърдо решен да не вижда нищо, беше в състояние да ги затвори, без да погледне и една буква.
За да отвлече вниманието си, тя се опита да си спомни какво означаваше „Судзуме-но-кумо“ на английски. Точно онзи ден Емили й бе казала. Звучеше много по-странно на английски, отколкото на японски. Така, как ли беше?
Ханако затвори поредния свитък и го постави до предишния току-що затворен свитък. Като запазваше реда, в който бяха оставени свитъците, на Емили щеше да й бъде сравнително лесно да възобнови работата оттам, докъдето бе стигнала, макар свитъците вече да бяха затворени.
А, да, Ханако си спомни. „Облак врабчета“. Тя го произнесе на висок глас с цел да упражнява изговора на думите и да чуе звуците, за да ги запомни по-добре.