— „Облак врабчета“ — рече на глас Ханако и остана доста доволна от себе си. Реши, че бе изговорила английските думи много ясно.
— Какво? — попита Емили и вдигна поглед зад една маса в другия край на стаята. Тя очевидно бе седнала на пода.
— Извинявай — отвърна Ханако. — Не знаех, че си тук. Не те видях на бюрото и затова влязох да почистя. — Тя се поклони и започна да се оттегля.
— Не, не си отивай, Ханако — помоли Емили. — Тъкмо мислех да те потърся. Погледни тук. — Тя посочи малкия, покрит с кожа сандък до себе си с избледняла рисунка най-отгоре.
— О — възкликна Ханако, — отворила си нов сандък със свитъци. Сигурно си много развълнувана.
— Те са много различни от останалите. Дори сандъкът, в който бяха, е различен. Японски ли е?
Ханако погледна към дракона, който се виеше като страховит червен дим покрай сините заснежени планини.
— Не — отвърна тя. — Наподобява китайския стил, но е по-древен, по-варварски. Може би е правен от монголите.
Емили кимна. Тя изглеждаше разтревожена, а може би смутена или малко уморена. Макар Ханако да я познаваше от няколко години и оттогава да бе срещала и други чужденци, все още не можеше да каже какви емоции изразяват лицата им. Чужденците, за разлика от японците, рядко се опитваха да прикриват своите чувства и тази липса на самоконтрол затрудняваше Ханако в тълкуването на техните изражения. Върху лицата им едновременно се появяваха твърде много сигнали, част от които бяха от непоносимо срамен характер. Понякога придружаваше Емили, когато идваше да я посети някой от нейните американски приятели. Морският офицер Робърт Фарингтън или собственикът на ранчо Чарлс Смит. Тогава тя често виждаше на лицата на тези мъже емоции от толкова интимно естество, че се изчервяваше, като ги гледа. По всичко личеше, че Емили не разбира израженията им, защото продължаваше да разговаря с тях, сякаш нямаше нищо нередно, нищо не я обиждаше, ядосваше или притесняваше. Ханако не за първи път се чудеше дали въобще те взаимно се разбират.
Сега очевидно Емили мислеше за други неща, които допринасяха за обърканото изражение на нейното лице, и когато заговори, ставаше въпрос за нещо съвсем различно.
— Знаеш ли нещо за Го, телохранителя на господаря Хиронобу?
— Разбира се — отвърна Ханако, успокоена, че Емили вече се интересуваше не само от свитъците. Те трябваше да се четат само от великия владетел и неговите наследници. Господарят Генджи направи изключение за Емили. Тя имаше право да ги чете. Но не и Ханако. — Той е един от големите герои в нашия род. Без него господарят Хиронобу е щял да умре като дете и никога нямаше да има велики владетели на Акаока.
— Го монгол ли е бил?
— О, не — отвърна Ханако, възмутена от предположението. — Сигурна съм, че не е бил.
— Къде е бил роден?
— Как къде? В Япония.
— Къде в Япония?
Ханако се замисли за момент.
— Не си спомням да се е говорело нещо за неговото детство. Освен, че е могъл да язди кон още преди да проходи. — Тя се усмихна. — Така, разбира се, се казва в приказките. Иначе винаги се говори за него като за телохранител на господаря Хиронобу. Още когато господарят е бил дете, Го е бил негов телохранител и е останал докрай такъв.
— Краят? — повтори Емили. — Какъв е бил краят?
— Умрели са заедно в битка — отвърна Ханако, — задържайки армията на Ходжо, за да може синът на господаря да избяга и да живее, за да отмъсти. — Това също бе прочут епизод от родовата история. — Този син, Данджуро, е станал вторият велик владетел на нашата провинция. Още като бебе той е помогнал за унищожаването на регента Ходжо. — Внезапно я обзе смразяваща мисъл. Преди да успее да се спре, тя попита: — Да не би „Судзуме-но-кумо“ да казва друго нещо?
Емили поклати глава.
— Не, в него пише точно това, което каза и ти.
— Ох — Ханако почувства голямо облекчение. Не бяха рядкост случаите, когато хората начело на рода знаеха нещо различно от онова, което се казваше на нисшестоящите. В род като този, ръководен от ясновидци, нищо чудно да имаше тайни. След като вече бе повдигнала въпроса за свитъците, би било по-добре да си тръгне, преди да е последвал някой друг въпрос. Тя се поклони на своята приятелка.
— Съжалявам, че те обезпокоих, Емили. Ще те оставя на работата ти.
— Нуждая се от помощта ти, Ханако.