— Не — промълви Емили. — Нямах предвид това. Невъзможно е; богохулство е дори човек да си го помисли… — Емили се отпусна тежко на пода с кимоното и пояса в скута. — Трябва да отида до замъка. Това е единственият начин да го опровергая. Трябва да го направя. Трябва.
— Да опровергаеш какво? — попита Ханако.
— Че този сандък е оставен за мен — каза Емили.
1311 година, Високата кула на замъка „Облак врабчета“
Госпожа Шидзука се усмихна на Аяме, главната си придворна, и се зачуди защо млади жени като тях, все още почти деца, трябваше да носят толкова тежки титли като „госпожа“ и „главна придворна“. Шидзука бе на деветнайсет години и нямаше да порасне повече. Аяме бе само на седемнайсет, макар че сериозният й вид я правеше да изглежда по-зряла.
— Моля ви, отново да помислите, господарке — призова я Аяме. Тя седна върху прилежно сгънатите си крака, както повеляваше етикетът. Изглеждаше много крехка въпреки ризницата, грубо подстриганата коса и дългата нагината, която носеше отстрани. — Разузнах лично позициите на врага и това, което видях, отговаря точно на думите на Фуми: постовете са лошо разположени, линиите са пропукани, а половината от войската е замаяна от саке. Ако отвлека вниманието им, вие лесно може да отидете на безопасно място.
— Не мога — отвърна Шидзука. Ръката й, както се случваше често напоследък, се намираше върху издутия корем. Надиплените дрехи прикриваха състоянието й от случайни погледи, а лицето й, слабо както винаги, допринасяше за скриване на истината.
— Моментът няма да настъпи преди месец и половина — отбеляза Аяме, — а и бебето явно не бърза да излезе по-рано. Нещата ще започнат да се оправят, щом напуснете обсадата. Господарят Чиаки вече трябва да е получил известието и сигурно е на път с много от нашите самураи. Вероятно ще го срещнете още преди да сте стигнали до носа.
— Не това е причината — рече Шидзука. — Моето място е тук.
Аяме се приведе напред, постави двете си ръце на пода пред себе си и се поклони ниско.
— Моля ви да ми простите, госпожо Шидзука, че ще трябва да говоря прекалено открито.
— Няма такова нещо между нас, Аяме. Ти винаги можеш свободно да казваш пред мен онова, което мислиш.
— Надявам, че ще продължите да мислите така. Хората казват, че вие не виждате бъдещето и не разговаряте с духове, а всичко е плод на вашите фантазии. Чист късмет е, казват те, че познавате бъдещето. От деня, когато постъпих на служба при вас, никога не съм се съмнявала в дарбата ви. Знам, че каквото и да казвате, имате причина да го казвате. Притежавате мъдрост, която не съответства на вашите години и житейски опит. Не е важно дали знаете какво ще стане или не. Но, госпожо, ако не напуснете двореца тази нощ, вие ще умрете тук.
Шидзука постави ръце на пода и на свой ред се поклони ниско.
— Ти винаги си била вярна и непоколебима и също толкова смела като легендарните самураи. За всичко това ти благодаря. Сега трябва да бъдеш още по-смела. Ти ще оцелееш през тази нощ, Аяме, и през най-тъмните часове на утринта и ще живееш още много години. Това е твоето бъдеще и с времето ще осъзнаеш, че съм го видяла точно. Ще се омъжиш за почтен и достоен мъж, ще имаш много радости, но ще носиш и малко тъга. Ще имаш пет деца. Най-голямото ще се ожени за наследника на господаря Хиронобу, който нося вътре в мен, и ще управлява провинцията като велик владетел.
— Господарке! — възкликна шокирана Аяме. Предателство бе дори самата мисъл, че нечие друго отроче, а не синът на Хиронобу ще го наследи. Дори най-малкото съмнение за подобни мисли бе причинявало много смърт сред хората от свитата в много родове. А тук самата съпруга на господаря го казваше.
— Името на дъщеря ми е Сен. Ти ще наречеш сина си… — Шидзука млъкна. Нека Аяме сама да реши, макар че в целостта на времето тя вече бе решила да го нарече Данджуро. Онези, чието минало бе разделено от бъдещето, не виждаха нещата по този начин. Да произнесе името сега, щеше да означава да й отнеме радостта, която щеше да изпита в бъдеще. — … ще му дадеш благородно име, каквото заслужава. От името на господаря Хиронобу аз го приемам в този момент в нашия род. От мига на раждането си той ще бъде истински Окумичи.
— Госпожо Шидзука, ако това, което казвате, е истина и вие сте в състояние да видите какво ще се случи, тогава използвайте виденията си, за да се спасите. Ще бъде грях безпричинно да се разделите с живота.
— Отиди до прозореца и погледни на изток — каза Шидзука.