— Не, невинаги. — Койке, този досаден стар педант. Не се бе сещал за него от години.
— Кажете ми за Конфуций и за първи път в живота си ще отговорите правилно на три последователни ученически въпроса. Какво постижение би било това.
И наистина щеше да е така. Колкото и сръчен да бе в боя с меч, тояга или голи ръце, така и не бе овладял напълно калиграфията, наизустяването и поетичната композиция. Овладял? В действителност той никога не бе преминавал границата на жалкото несъвършенство. Мисли усърдно. Кой беше великият урок на Конфуций? Киори осъзна безумието на своите усилия. Той беше тук и се напрягаше до краен предел, за да направи впечатление на някой, който дори не присъстваше. Не, приеми го като въпрос на самодисциплина. Той беше самурай. Трябваше да успее да превърне мисълта си в острие на меч и да разсече цялото това объркване.
Великият урок на Конфуций. Какво ли имаше предвид тя?
Да уважаваш по-възрастните?
Да следваш пътя на дедите?
Да бъдеш покорен син на баща си и примерен баща за сина си?
Да подражаваш на достойните хора и да отбягваш компанията на лекомислените?
Да критикуваш себе си, а не другите?
Той спря. Подобно разхвърляно мислене нямаше да помогне. Мисли ясно. Бъди като остър меч. Разсечи объркването.
Шидзука бе споменала Конфуций като един от тримата. Какво бе общото между неговото учение, съня за пеперудата на Чуанцзъ и безкрайността от огледала на Индра? Между крайно прагматичното, от една страна, и крайно теоретичното и нереалното, от друга?
— Конфуций не се е интересувал от сънища — каза Киори, — нито от космични загадки, а само от реалното поведение на хората и е създал напътствия за хармонично и благотворно поведение.
— Следователно?
Тогава — какво? Бе на път да се признае за победен, когато отговорът внезапно се избистри. Възможностите са безкрайни (огледалата на Индра), въображението може да превърне отговора на всеки въпрос в още един въпрос (пеперудата на Чуанцзъ), а от човешките същества зависи да не увеличават въпросите, а да ги сведат до лесно управляем брой (схемата на Конфуций за реалността родител — дете). Как да намери най-подходящите думи за тази мисъл? Шидзука се готвеше да заговори, без съмнение да отговори сама на своя въпрос.
Не трябваше да й се позволява!
Бързо отвърна:
— Следователно най-реално е това, което ние избираме да възприемаме за реално.
Усмивката й веднага помрачи неговия триумф.
— Подмами ме да кажа това, което искаше да чуеш.
— Вие просто стигнахте до очевидното заключение — отвърна Шидзука. — Няма никакво подмамване.
— Казах го — отстъпи Киори, — но не го вярвам. Ако срещу мен се насочи меч и аз не направя нищо, за да го блокирам или да го избегна, той ще ме посече, независимо дали избирам да мисля, че той е реален, или не.
— Ударете ме с вашия меч, господарю Киори.
Как успяваше винаги да каже това, което най-много го ядосваше?
— Не мога.
— Защо?
— Знаеш защо. Защото ти в действителност не си тук. Мечът ще мине през теб, тъй като ти си въздух.
— Защото аз не съм тук?
— Да.
— Това не е ли отново само една възможност, господарю мой?
— Разбира се, има и втора. Че аз не съм тук. — В момента, в който го каза, осъзна, че тя отново го беше надхитрила.
Шидзука се поклони в знак на съгласие.
— И следвайки логиката на пеперудите и огледалата, не можем да кажем със сигурност кое е по-вероятно и дали всъщност една възможност изключва друга. Може би аз съм вашият призрак, а вие сте моят.
1311 година, Високата кула
— Възможността аз да не съм тук е точно това — каза господарят Киори. — Само една възможност. Можем да кажем всичко, тъй като думите не са нищо повече от ненадеждни средства, но аз знам, че аз съм тук, а ти не си. Никакви приказки за пеперуди и огледала не могат да опровергаят този факт.
Шидзука видя как той се пресегна за нещо пред себе си. От начина, по който вдигна ръце, разбра, че беше чаша за чай. Нищо, което беше реално за Киори, не беше реално за нея, освен самия Киори, и то само като образ от дим, през който се виждаха стените на стаята. Разположението на стаята бе еднакво и за двамата, но не и мебелировката. Киори редовно се разхождаше през паравани, поставки за цветя и хора, които не съществуваха в неговото време. Шидзука си даваше сметка, че вероятно и тя се държеше по същия странен начин в неговите очи.