Киори падна на колене. Раменете му се разтресоха, дъхът му бе накъсан от конвулсии, той се разрида и сълзите му закапаха върху рогозката пред него подобно на внезапна буря. Честта на неговите наследници бе по-важна от неговата собствена. Знанието, че неговият род щеше да продължи, бе по-важно от живота на непосредствените му потомци. Шидзука му каза това, което най-много искаше да чуе.
— Госпожо?
Гласът на Аяме долетя от външната страна на вратата. Шидзука тихо се отдалечи от плачещия Киори и напусна стаята.
— Да?
Аяме успя да хвърли поглед в стаята, преди да се затвори вратата. Бе чула господарката й да разговоря с някого. Вътре нямаше никой.
Аяме заговори:
— Врагът започна да се придвижва към замъка в боен ред. Нощна атака. Трябва да е дело на Го. Винаги е бил нетърпелив. След няколко минути ще стигнат портите и външните стени. Ние сме твърде малко, за да ги спрем. Кенджи и самураите ще устроят клопки и засади в градините и по коридорите. Ние с другите жени ще ги посрещнем в основата на кулата. Ще ги накараме да проливат кръв на всяко стъпало. Но сме малко. Накрая ще стигнат до тази стая. — Погледът й се отмести от лицето на Шидзука към корема й, след това умоляващо се впери в очите й. — Твърдите, че детето ще оцелее.
— Да, тя ще оцелее.
— Госпожо, какво трябва да направим, за да й помогнем?
— Да бъдеш смела, Аяме, каквато си била винаги, да направиш това, което каза, и да проливаш кръвта на предателите. Вярвай, че онова, което ти казах, ще се случи. Това е всичко.
— Имахте ли „посетител“, госпожо?
Шидзука се усмихна.
— Мислех, че не вярваш в посетителите.
Сълзи проблеснаха в очите на Аяме и се търколиха, блещукайки по детските й скули.
— Вярвам във всеки, който ще ви спаси, госпожо.
— Ти беше истинска и любяща приятелка, Аяме. След като си отида, помни ме и когато дъщеря ми порасне достатъчно, разкажи й всичко. Ще го направиш ли?
— Да — мъката задушаваше Аяме. Тя сведе глава, неспособна да проговори.
Шидзука се върна в стаята, където я чакаше господарят Киори. Той бе възвърнал хладнокръвието си и сега държеше нещо до устните си. От разстоянието между ръцете му Шидзука разбра, че това беше купа за супа. Отровната супа.
Отвън в нощта хиляди гласове нададоха бойни викове, които нахлуха в стаята.
Миналото и бъдещето щяха да се срещнат в смъртта.
1867 година, дворецът на владетеля Саемон
— На срещата тази сутрин се случи нещо много странно — отбеляза владетелят Саемон пред своя управител на двора. — Владетелят Генджи предложи приемането на нов закон.
— Още един? — попита управителят. — Очевидно е прихванал от законодателната болест на чужденците. Те искат да имат много закони, защото нямат ръководни принципи. В стремежа си толкова много да прилича на тях той се отклони от пътищата на нашите почитани предшественици.
— Без съмнение си прав. Между другото законът, който той предложи, беше доста интересен.
— Нима?
— Генджи иска да бъдат отменени правилата, които държат в подчинение най-низшата прослойка. Освен това иска със закон да бъде забранена употребата на термина „ета“.
— Какво? — лицето на управителя потъмня от прилива на кръв в лицето.
— Да, и той да бъде заменен с термина „буракумин“. Селски хора. Доста старомодно, нали?
— Господарю, нима го е предложил пред събранието на владетелите?
— Да — отвърна владетелят Саемон, припомняйки си със задоволство учудването, изписано върху всички лица, с изключение на неговото собствено, и то само благодарение на дълбоко вкоренения си навик да запазва изражение на условно съгласие.
— Никой ли не се възпротиви?
— Владетелите Гайхо, Мацудайра, Фукуи и още някои други излязоха. Владетелят Генджи си осигури нови врагове, освен че запази съществуващите.
— Какво ли го е тласнало към подобна глупост? Да не би най-сетне да полудява?
— Той отбеляза, и при това доста убедително, че западните държави и особено най-могъщата, Англия, никога няма да приемат Япония като равнопоставена, докато в нея има закони против най-низшата класа. Това нарушава нещо, което те наричат „права“. Англичаните не уважават индийците по същата причина, независимо от тяхната богата и древна култура.