Управителят изглеждаше разтревожен.
— Надявам се, че не го подкрепяте.
— Разбира се, че не. В качеството си на посредник аз не мога да взимам ничия страна. Просто отбелязах необходимостта внимателно да се проучат мотивите на чужденците, включително и на англичаните.
— Много мъдро от ваша страна, господарю.
— Проучи ли въпроса, както ти наредих?
— Да, господарю. Очевидно преди около пет години владетелят Генджи е завел група самураи в провинция Хино. Няма свидетели на реално нападение. След като владетелят Генджи се е оттеглил, обаче е открито едно отдалечено село, което е било изгорено до основи, а жителите му — изклани. Може да се направи логичният извод. Има и едно любопитно съвпадение, което може да ви се стори забавно. Това е било село на ета.
— Наистина е любопитно — призна владетелят Саемон. Генджи предлагаше закони в полза на същите тези хора, които най-безмилостно е изклал неотдавна. Нямаше логика. Между двата факта обаче трябваше да съществува някаква връзка.
— Намери и разпитай оцелелите. Тук има някакъв отговор, толкова добре скрит, че не можем да разглеждаме въпроса без повече информация.
— Няма оцелели, господарю Саемон. Всичко е било опожарено. Открити са били сто и девет тела за извършване на погребална церемония. Точно толкова хора са живели в селото.
— Имало е погребална церемония?
— Да, господарю.
— За… — Саемон спря и се усмихна сам на себе си, използвайки предложената от Генджи дума, за да довърши изречението си. — Имало е погребална церемония за буракумини.
— Да, господарю.
— Следователно някой си е направил труда да се рови в пепелта и отломките, за да намери изгорените трупове на хората от най-низшата прослойка. Кой би направил подобно нещо? Само онзи, когото го е било грижа. Често пъти тези хора знаят неща, неизвестни за другите. Намери ги и ги разпитай.
— Да, господарю.
— Почакай. Още нещо. От пристанищната полиция ми докладваха, че вчера сутринта корабът на владетеля Генджи, параходът „Нос Мурото“, е отплавал на юг към провинция Акаока. Неговата чуждестранна приятелка, американката, е била на борда, придружавана от госпожа Ханако, господин Таро и група самураи. Заедно с тях на борда е качен странен старинен сандък, съдържащ неясно какво. Разбери защо отиват в Акаока и какво толкова ценно носят в сандъка. Може би Генджи планира нещо опасно в Йедо и затова иска да отведе чужденката на сигурно място.
— Може би възнамерява да оглави въстание на буракумините — предположи управителят.
Владетелят Саемон се намръщи.
— Шегата е неуместна.
— Така е, господарю — управителят се поклони. — Веднага се заемам със задачите.
След като управителят излезе, владетелят Саемон си припомни забележката му и избухна в шумен смях. Въстание на буракумините. Ако някой можеше да замисли подобно смехотворно нещо, то това беше именно Генджи. Как род, воден от такива глупаци, е просъществувал толкова дълго на земята? Вероятно те наистина можеха да виждат в бъдещето. Само това би обяснило нещата. Единствено такова огромно предимство е в състояние да компенсира винаги погрешните им политически преценки.
Владетелят Саемон отново се изсмя.
Пророческо видение. Също толкова забавна измишльотина, както и въстание на низшата прослойка.
Параходът „Нос Мурото“, потеглил от южния бряг на остров Шикоку
Емили, Ханако и Таро стояха до десния парапет, докато корабът заобикаляше носа. Ниските крайбрежни хълмове се спускаха плавно в залива и отвъд водата се разкриваше гледката на седеметажния замък „Облак врабчета“, кацнал над залесените скали.
Емили бе останала горчиво разочарована, когато за първи път го бе видяла малко след пристигането си в Япония през 1861 година. Той изглеждаше толкова крехък и претенциозно елегантен. Тогава тя си мислеше, че един замък трябва да изглежда като масивните каменни крепости в Европа, така както един благородник трябва да бъде рицар като Уилфред от „Айвънхоу“. Оказа се, че тогава Емили е била сляпа и глупава. След шест години в Япония бе разбрала, че смъртоносното и елегантното може да съжителстват много добре, така както правеха в замъка „Облак врабчета“, и че един самурай или велик владетел може да бъде също толкова рицар, колкото е някой принц или херцог, или който и да е европейски благородник. Човек често пъти остава сляп, когато се сблъсква с неочакваното. Емили бе решена да не допуска никога повече същата грешка.