Ханако също гледаше замъка и мислите й бяха наситени с меланхолия. При всяко предишно завръщане в провинция Акаока видът на тези покриви, наподобяващи ято летящи птици, я изпълваше с благоговение. Ала днес беше различно. Въпреки че виждаше замъка, тя не можеше да откъсне мислите си от откритите от Емили свитъци. Още не бе прочела много. Докато бяха на кораба, Емили я бе подтикнала да прочете още, но Ханако се опасяваше, че соленият въздух ще повреди старата хартия. Въпреки това бе прочела достатъчно, за да усеща как чувството на безпокойство безмилостно прераства в ужас, докато наближаваха дока.
„Посетителят“.
В първото изречение от първия свитък се говореше за някакъв „посетител“ на владетел, живял преди много години. Използването на тази дума вместо обичайната „гостенин“ й напомни за последния път, когато бе видяла господаря Киори. Това бе станало преди шест години само няколко часа преди смъртта му. Той също бе разговарял с някого, когото тя нито видя, нито чу, но затова пък ясно бе чула господарят Киори да говори, сякаш имаше събеседник. Думата в свитъка я плашеше, защото Ханако не можеше да преодолее натрапчивото усещане, че посетителят на онзи владетел и тайният събеседник на господаря Киори бяха един и същ човек.
При това положение посетителят можеше да бъде само един, за чието име беше по-добре да не мислят, камо ли да споменават на глас, а двете с Емили щяха да направят най-добре да избягват това място, вместо да го търсят.
Смяташе се, че господарят Киори е бил отровен с жлъчка от риба балон, приготвена на фугу, сложена в супата от сина му, умопобърканият господар Шигеру. Ханако и другата прислужничка, сервирала храната, веднага бяха заловени от охраната на господаря. Без съмнение и двете щяха да бъдат измъчвани до смърт, и при това справедливо, защото волно или неволно бяха участвали в подобно ужасно престъпление. Но когато господарят Генджи пристигна, той нареди на семейния лекар да прегледа трупа. След кратко съвещание новият велик владетел обяви, че смъртта на неговия дядо е била предизвикана от спиране на сърцето, естествен край, който можеше да се очаква заради напредналата възраст на господаря Киори. Тогава господарят Генджи взе Ханако като прислужничка в своето домакинство, каквото бе желанието на неговия дядо, и така я спаси от изгнанието, което щеше да последва заради тегнещите над нея подозрения.
Всеобщото мнение обаче беше, че господарят Киори наистина е бил отровен, но Генджи е искал да потуши скандала, за да не му се наложи да екзекутира своя чичо за убийството на неговия собствен баща. Знаейки, че прислужничките са невинни, и от състрадание към тях той бе измислил историята със спрялото сърце.
Дълго време Ханако също мислеше така. Но не и след като прочете онези редове в свитъците на Емили. Сигурна беше, че посетителят бе изиграл роля в смъртта на господаря Киори и тъй като бе безсмъртен и отмъстителен, вероятно още се спотайваше в сенчестото пространство между реалното и нереалното, търпеливо очаквайки следващата си жертва, чиито мисли и чувства се окажеха достатъчно уязвими.
— Замъкът винаги ли е имал седем етажа? — попита Емили.
— Бил е само на два етажа, когато е бил завладян от господаря Масамуне, бащата на нашия пръв велик владетел Хиронобу.
— Завладян? Мислех, че е наследствен замък на рода Окумичи.
— Станал е наследствен след това. Всяко нещо има начало. — И край, помисли си Ханако, но не го каза. — Масамуне е построил още четири етажа, а Хиронобу — последния.
— Значи Хиронобу е построил високата кула.
Ханако потръпна. Вятърът, който духаше над водата, беше лек, по-скоро летен бриз, отколкото зимен вятър. Може би напоследък бе станала по-чувствителна към студа.
Таро не обръщаше внимание на разговора на жените. Занимаваха го други, далеч по-важни въпроси.
Убийство.
Отвличане.
Предателство.
Би ли могъл да извърши подобни неща и да продължи да се нарича самурай? Ала ако не действаше, нямаше ли измяната му да бъде по-лоша?
Таро бе възмъжал по време на кризата през 1861 година. Господарят Киори внезапно бе умрял и бе оставил провинцията в ръцете на неопитния си внук, господаря Генджи. Това предостави на враговете на рода неустоима възможност да направят опит да го унищожат. Тъй като нямаха доверие в господаря Генджи, двама от най-важните му генерали го предадоха. Най-великият воин в провинцията, господарят Шигеру, син на Киори и чичо на Генджи, бе намерил най-неподходящото време да полудее напълно. Ситуацията беше станала крайно обезпокоителна. Но Таро и неговият добър приятел Хиде останаха верни на своя обет и се сражаваха на страната на господаря Генджи в епичните битки в прохода Мие и манастира Мушиндо. С тяхна помощ господарят Генджи победи враговете си. И двамата бяха щедро възнаградени и продължиха неотклонно да се издигат и трупат престиж. Хиде стана управител на двора и началник на охраната. Таро, едва двайсет и пет годишен, командваше конницата на рода, най-славната конница в цяла Япония от петстотин години насам.