— О, господин Цуда — каза Емили. — Радвам се да ви видя отново.
— Госпожо Емили — отвърна Цуда и стреснато се върна към реалността. — Всеки път щом ви видя, установявам, че вашият японски е станал още по-добър. Сигурно полагате големи усилия в учението.
Вътрешно потръпна. Лицето му обаче не издаде нищо. То изразяваше само любезност и желание да се хареса. Бе работил с години, за да постигне това изражение, в което нямаше и капка предизвикателство и следователно му осигуряваше най-добрата защита, когато си имаше работа със самураи. Цуда потръпна, понеже още щом заговори, осъзна, че не е трябвало да казва онова, което каза. Бе намекнал, че Емили трябва да положи усилия, за да проговори японски добре. Макар това да беше самата истина, истината не осигуряваше необходимата защита.
Какъв глупак! Беше обидил Емили — тоест госпожа Емили, тъй като поради някакви тайнствени причини, които напълно му убягваха, винаги трябваше да се обръща към тази странна чужденка с почтително обръщение и ако знаеше кое бе добро за него, нямаше и да помисли за нея, без да използва думата госпожо. А да обиди госпожа Емили, бе все едно да обиди своя патрон, Окумичи-но-ками-Генджи, великия владетел на Акаока, човека, който държеше в ръцете си живота и смъртта на всяко същество в неговата провинция! Как можеше да бъде толкова глупав! Наистина госпожа Емили вече говореше японски много добре, дори по-добре от някои жители на отдалечените и изолирани области. Там много хора говореха само диалекти, които можеха да бъдат сбъркани с чуждестранни езици. Цуда яростно се опитваше да измисли подходящите думи, които да му позволят да излезе от затрудненото положение, когато госпожа Ханако проговори.
— Къде е господарят Таро? — попита тя.
— Тръгна си преди малко — отвърна Цуда. Ханако не беше в обичайното си бодро настроение. Върху лицето й имаше следи от тревога и когато заговори за Таро, очите й странно проблеснаха.
Дали не се подготвяше някакъв заговор? Цуда усети как нервите му отново се опъват. Ако имаше заговор, независимо срещу кого, той се намираше в голяма, дори смъртна опасност. В случай, че заговорът започнеше да се осъществява тук, в замъка, върху всички щеше да падне подозрение. Когато това станеше, неминуемо щяха да последват мъчения и екзекуции. Невинността, както и истината не осигуряваха никаква защита.
О, не! Точно когато нещата бяха започнали да стават обещаващи! А той беше до краен предел верен на господаря Генджи, на господаря Таро и на влиятелния съпруг на госпожа Ханако, господаря Хиде. Нямаше значение кой щеше да успее в заговора, в контразаговора или да се провали според случая — ако наистина всички те по някакъв начин бяха замесени, което Цуда нямаше как да знае, — той със сигурност беше невинен! Но неговото съсипано тяло щеше да бъде изложено на риск! Именно той щеше да умре в писъци и мъчения! Всеки член на семейството му също щеше да бъде екзекутиран, а цялата му собственост — конфискувана. Колко несправедливо! Нямаше ли предел жестоката и безконтролна лакомия на тези самураи?
— Благодаря, че дойдохте да ни видите — каза госпожа Емили. — Сигурна съм, че сте много зает със строителството.
— Никога не съм прекалено зает, за да ви услужа, госпожо Емили. Разбира се, и на вас, госпожо Ханако. Тъй като услугата, ако наистина мога да ви я предоставя тази услуга…
— Благодаря, Цуда — каза Ханако. Знаеше, че ако не го прекъсне, той щеше да продължи до безкрай с тези празни приказки. Всички обикновени хора ставаха раболепни и нервни в присъствието на благородници, особено онези, които работеха с пари като Цуда. Причината беше, че почти всички самураи и най-вече велики владетели им бяха длъжници, а великите владетели често пъти уреждаха дълговете си, като унищожаваха под един или друг претекст съответните търговци или кредитори. Дори самият шогун беше правил подобни неща няколко пъти.
Нервността на Цуда беше подсилена, тъй като той манипулираше сметките и завишаваше с около десет процента цялата работа, която се извършваше под негово наблюдение. Горкият човечец нямаше ни най-малка представа, че чрез сложна мрежа от пълномощници, пълномощници на пълномощниците и така нататък и така нататък, той не беше реалният собственик на своята банка, както си мислеше, а само неин управител. Истинският собственик, разбира се, беше господарят Генджи. Благодарение на ясновидските си способности родът Окумичи бе осъзнал важността на парите преди много години, още докато другите родове все още възприемаха оризищата като мерило за богатство.