Ханако знаеше всичко това, защото Генджи й бе наредил да помага във финансовите въпроси на управителя на двора и през последните години Ханако се занимаваше със сметките.
— Няма да отнемаме повече от необходимото от ценното ви време — каза Ханако. — Имаме само няколко въпроса относно сандъка със свитъци, който неотдавна беше изпратен на госпожа Емили в Йедо.
— А, да, госпожо Ханако, госпожо Емили — Цуда се поклони на всяка една от тях, защото не знаеше към коя да се обърне. — Вярвам, че е пристигнал така, както го намерих, тоест неотворен?
От една страна, госпожа Ханако бе заговорила. От друга страна, очевидно госпожа Емили имаше въпроси. Госпожа Ханако беше истинската японска благородничка, съпруга на най-високопоставения генерал в рода — най-безжалостния и страховит мъж, който изглеждаше по-страшен дори от господаря Таро, — докато госпожа Емили, макар и да я наричаха „госпожа“, безспорно си оставаше чужденка. Но пък трябваше да се има предвид, че госпожа Емили бе близка приятелка на великия владетел на провинцията, може би изключително близка приятелка, ако се вярваше на слуховете, на които той, разбира се, въобще не вярваше…
— Чудехме се точно къде в замъка е открит сандъкът — каза Емили.
— О, моля да ме извините, ако моето обяснително писмо или моят пратеник са създали впечатлението, че сандъкът е бил открит в замъка. Всъщност той беше открит на едно много странно място и по един доста странен начин. — Двете жени си размениха многозначителен поглед. Неговият смисъл остана неясен за Цуда. Ето още едно нещо, за което да се тревожи по-късно, когато има време на спокойствие да анализира събитията от настоящата среща. — Или може би трябва да кажа, че го открихме на най-удачното място, по най-подходящия начин. Наистина не е моя работа да характеризирам…
— Къде беше открит сандъкът? — попита Ханако.
Цуда с мъка успяваше да настигне двете жени. Той не бе свикнал да язди кон. Макар че можеше да си позволи не само един, а десет коня, Цуда рядко яздеше. Не искаше да изглежда нагъл. По традиция коне яздеха само самураите, никога селяните, а самураите специално от тази провинция от векове се славеха с ездаческите си умения. Цуда добре съзнаваше, че ако се качеше на кон, гледката можеше да предизвика горчивина у някой самурай, особено у самурай, който върви пеш, и тази горчивина лесно можеше да се превърне в убийствен гняв. Съществуваше и още едно по-малко опасно, но все пак досадно рутинно съображение. Всеки път, щом минеше покрай самурай, той трябваше да слиза от коня и да се покланя, тъй като нямаше право да се намира на по-високо място от някой с по-високо обществено положение. Затова на Цуда му беше по-лесно да изпълнява задълженията си, докато се намираше на земята.
Двете жени бяха облечени в подобни на панталони дрехи, наречени хакама, и яздеха конете по-скоро като самураи, а не седнали настрани, както правеха елегантните жени. След като излязоха през портите на замъка, видяха господарят Таро и още няколко ездачи да ги очакват, за да ги придружат. Откъде господарят Таро бе разбрал, че напускат замъка? Цуда нямаше представа. Начинът, по който самураите предвиждаха нещата, наистина беше изнервящ.
Докато наближаваха строителния обект на хълма над ябълковата долина, Цуда отново започна да се поти. Сега обаче нямаше защо да се притеснява. Независимо от причината, той можеше да обвини за мокрите дрехи коня. По природа конете бяха запотени и миризливи животни. Но дали те щяха да открият някаква грешка в свършената досега работа? Достатъчно ли беше построил? Дали не беше избрал неподходящо място? Дали не беше разчел погрешно плановете на сградата? Дали не беше изсякъл твърде много дървета? Или прекалено малко?
Един самурай изравни коня си с неговия и грубо му каза:
— Ти! Спри да се разтакаваш! Губиш времето на всички! — Изглеждаше така, сякаш с удоволствие би отсякъл главата на Цуда на място.
— Да, господарю, извинете, господарю. Не съм свикнал да яздя кон, конете не подхождат на нисшестоящите…
Самураят се пресегна, сграбчи юздите от ръцете му, удари коня и го подкара в галоп, за да го изведе на върха, където останалата група ги чакаше. Когато стигнаха билото на хълма, Цуда беше сигурен, че някои части от неговото тяло така бяха пострадали от съприкосновението с твърдото седло, че не би бил в състояние никога вече да се наслади на някоя гейша.
— Слизай — нареди Таро. — Покажи на госпожа Ханако и госпожа Емили как точно откри сандъка.