— Добре, господарю Таро — отвърна Цуда и почти падна от седлото в бързината да се подчини. Защо въобще се бе кандидатирал за този проект? Трябваше да остави някой друг да го изпълнява. Трябваше някой друг да поеме риска. Точно това трябваше да направи. — Започнахме преди три седмици — рече Цуда.
— Да започваме ли вече да копаем, господин Цуда? — попита работникът. Той и още стотина мъже с лопати, кирки и други строителни инструменти очакваха от около час архитектът да даде сигнал да започват. Защо се бавеха? Защо той стоеше като в транс на билото на хълма? Бяха дошли тук, за да строят сграда, а не да извършват религиозни ритуали.
Цуда долови нетърпението в гласа на мъжа. То беше обяснимо. В крайна сметка мъжът беше само един неук селянин, който не разбираше мистиката на фън шуй, изкуството на посоката и разположението, без което един архитект не беше никакъв архитект, а само обикновен събирач на камък и дърво. Освен това на работниците щеше да се плати в зависимост от свършената работа, а не за времето, прекарано на строежа, и те естествено бързаха да започват. Неговата работа обаче беше висше призвание. Мястото, където щеше да бъде направена първата копка, щеше да предопредели съдбата на сградата и следователно на хората, които щяха да я използват, както и онези, които щяха да я построят. Ако се сбъркаше дори с една стъпка, можеше да се проправи път на лошия късмет вместо на щастливата съдба.
От множеството сгради, които Цуда беше проектирал и построил през десетгодишната си кариера, нито една не беше причинила нещастие на своите собственици и обитатели. Дори можеше да се каже, че две от тях — къщата на някаква гейша в Кобе и построеният наново дворец на господаря Генджи в Йедо — бяха донесли много късмет на всички участници. Къщата на гейшата се бе превърнала в местна забележителност през последните години и се говореше, че съперничи на най-красивите постройки в Йедо и Киото. Това, разбира се, беше доста преувеличено, но слуховете сами по себе си бяха голяма чест. А що се отнасяше до владетеля Генджи, макар той да имаше много повече политически врагове, отколкото съюзници, и да се смяташе за аутсайдер, след възстановяването на двореца се превърна в надежден довереник на императорския двор в Киото и уважаван член на Съвета на шогуна за помирение.
Цуда не смееше да твърди, че има нещо общо с щастливия развой на събитията и в двата случая. Но господарят Генджи сигурно му отдаваше поне малка заслуга, щом му бе възложил да построи тук „параклис“, което беше нещо като християнски храм. Цуда бе разработил проекта заедно с чуждестранната приятелка на господаря, госпожа Емили. Планът му се струваше ненужно груб с фиксирани редици от дървени седалки, втори етаж, предназначен за група певци на религиозни песни, наречена „хор“, с повдигнат подиум, където вероятно щеше да стои свещеник и да говори пред събраните богомолци. Имаше камбана като в будистки храм, но тук тя се намираше на недостижимо място в специална кула и нямаше да се удря почтително от свещеник със свещен чук, а щеше да се дърпа отдолу с въжета и макари. Камбанният звън щеше да се получава чрез стоманен прът вътре в самата камбана, който, люлеейки се, щеше да удря стените на камбаната на случаен принцип.
— Ще стане време за обяд още преди да сме започнали — измърмори един от мъжете.
Цуда вдигна ръце и ги призова да запазят тишина. Нямаше да се остави да го пришпорват. Може и да не беше самурай, но възприемаше работата си също така сериозно като самураите. У дома се бе допитал до И Чън, използвайки методите на пръчката и монетата. Сега настъпи финалният етап. Щеше да остави всякакви предубеждения, страхове и желания, да се посвети на вътрешната природа на това място и да направи първата копка. В този момент се усети лек повей на вятъра. Океанският мирис отстъпи пред аромата на ябълковите цветове. Цуда пое дъх. След като издиша, той отвори очи и заби лопатата в земята.
В същия миг удари върху нещо твърдо точно под повърхността.
— Лопатата всъщност разтроши дървото на външната кутия — уточни Цуда. — Тя обаче предпази вътрешната кутия, онази, върху която имаше изящна рисунка. Надявам се, че е пристигнала неповредена, така както я открих? — Бе чувал, че госпожа Емили страдаше от непредсказуеми и чести припадъци, затова не се изненада от внезапното й пребледняване. Но се учуди, че лицето на госпожа Ханако също загуби своя цвят.
— Защо реши да изпратиш сандъка направо на госпожа Емили? — попита го тя.