— Не бих си позволил да взема такова решение — отвърна Цуда. — Тъй като размерът и тежестта на сандъка подсказваше, че той съдържа писания, а не вещи, и понеже знаех, че по заповед на господаря Генджи е започнат превод на английски език на историята на рода…
— Млъкни! — нареди Таро. — Отговори на въпроса. Защо изпрати сандъка на госпожа Емили?
— Не съм го направил, господарю Таро — неволното му треперене се усили до такава степен, че дрехите му започнаха да се люлеят, като че ли ги вееше вятърът. — Съвсем ясно наредих на моя пратеник да занесе сандъка право на господаря Генджи. Ако не го е направил, аз ще го…
Таро се вбеси.
— Изпратил си сандъка на господаря Генджи? Защо не го предаде на капитана на охраната на замъка? Негово задължение е да предприеме следващата стъпка, а не твое.
Цуда притисна чело в пръстта толкова силно, че мускулите му започнаха да се схващат.
— Господарят Генджи изрично ми нареди да се обръщам направо към него по всички въпроси, свързани със строителството на параклиса.
— За глупак ли ме мислиш? — ръката на Таро се насочи към меча. — Кой владетел би позволил такъв достъп на един селянин?
— Извинете, господарю Таро — намеси се Емили. — Господин Цуда е прав. Аз присъствах на разговора.
Думите на госпожа Емили въплъщаваха най-красиво изговаряния японски език с американски акцент, който Цуда някога бе чувал! Тя току-що му бе спасила живота. Завинаги щеше да й бъде признателен.
— Той не би могъл да не се подчини на прякото разпореждане на великия владетел — каза госпожа Емили.
Таро изсумтя. Отмести ръката си от меча и попита:
— Кой беше пратеникът? Нека го повикат.
След няколко минути куриерът лежеше ничком по очи в пръстта заедно с Цуда, потейки се обилно от бясното тичане, за да изпълни заповедта колкото се може по-бързо.
— Защо занесе сандъка в покоите на госпожа Емили? — попита Таро.
— Не съм го носил на нея, господарю Таро — отвърна куриерът. — Занесох го на господаря Генджи, както ми бе наредил господин Цуда. Господарят Генджи отвори сандъка, погледна какво има вътре и ми каза да го занеса в кабинета на госпожа Емили.
— И какво имаше вътре?
— Не знам, господарю Таро — отговори пратеникът. — Останах в поклон през цялото време в присъствието на господаря Генджи. Чух сандъкът да се отваря. Господарят Генджи каза, че вътре имало свитъци, и чух как го затвори. След това господарят Генджи ми нареди да отнеса сандъка в кабинета на госпожа Емили. Аз се подчиних. Това е всичко.
— Можеш да си вървиш — каза Таро. След това се обърна към госпожа Емили: — Имате ли още въпроси към Цуда?
— Не — отвърна Емили, — към Цуда вече нямам въпроси.
Цуда тихичко въздъхна облекчено и продължи да се смята за истински късметлия.
II
Отгоре и отдолу
4
Абатисата на Мушиндо
Саможертвената лоялност е най-висшият идеал на самурая. Не е трудно да се открие причината за това. Благородният би го нарекъл пожелателно мислене. Другите биха му дали по-строго определение.
Истинската история на родовете от областта е написана с кръвта на измяната. Въпреки това прочетете запомненото и ще си помислите, че великите герои от легендите отново и отново оживяват.
Не е ли чудно, че тези, които са израсли в лъжа, също стават лъжци?
1882 година, абатството Мушиндо в планините западно от Едо
Преподобната абатиса на Мушиндо Джинтоку седеше на колене върху платформата в главната зала за медитация. Поклони се ниско и задържа поклона си, когато гостите за днешния ден бяха въведени в залата от две млади жени, облечени като будистки монахини от отдавна отминали времена, главите им бяха покрити с качулки от груб кафяв плат, каквито бяха и расата им. Преподобната абатиса беше облечена в същия стил, въздържайки се от по-скъпата и по-удобна копринена роба, която й позволяваше рангът. Тя и нейните помощнички носеха качулки, защото не бръснеха главите си по обичайния за будистките монахини начин. Преподобната абатиса беше забелязала, че монахините с дълги, лъскави, съблазнителни коси привличаха значително по-малко дарения, отколкото онези, които се появяваха в по-скромен вид. Тъй като тя нямаше желание да бръсне главата си, не би го поискала и от последователките си. Методът й беше да ръководи чрез личния си пример. Това беше единственият начин, който придаваше ясно морална автентичност, а моралната автентичност беше основата на властта й в абатството Мушиндо.