Днес дойдоха четирийсет гости, вчера — четирийсет и един, а онзи ден — трийсет и седем. Облеклото на жените вече представляваше стандартната смесица между западен и японски стил, която бе широко разпространена в града, кимоно с английска шапка и френски обувки, а като горна дреха — жакет с американска кройка. Мъжете се обличаха само в един стил — или изцяло в западен от шапката до обувките, или строго в японски — в кимоно и дървени сандали. Никой вече не носеше възел на главата, нито меч. И двете бяха забранени. А дори и да не беше така, кой щеше да ги носи? Вече нямаше самураи, а в миналото да носят мечове беше разрешено само на самураите.
Посещенията бяха нараснали много през трите години, откакто абатисата беше решила да въведе посещения с гид в храма. За това получи благодарността на новото имперско правителство. Потокът към храма се увеличи заради по-големия интерес към древната история на Япония, който съвпадна с енергичната кампания на правителството за модернизация. В това нямаше нищо странно, както изглеждаше на пръв поглед. Тъй като модернизацията означаваше приемане на западния стил в индустрията, науката, войната, политиката и облеклото, тя беше съпътствана от точно толкова енергична кампания за поддържане на старите културни традиции. „Западна наука, източни ценности.“ Това беше официалният лозунг. Но дали някой наистина знаеше какво включва понятието „източни ценности“?
Преподобната абатиса изпитваше своите съмнения. Не беше възможно истинските традиции да са онези, които се налагаха от вече дискредитирания и свален режим на шогуните Токугава. В продължение на два века и половина, според новото правителство, шогуните бяха замразили обществото на място, бяха създали всякакви форми на двулични измислици, за да поддържат контрола си, а през това време грабеха, хвърляха в затвора, измъчваха, заробваха, прогонваха в изгнание, убиваха и по всякакъв друг начин потискаха и тероризираха всички, които им се противопоставеха — тактика, която новото правителство твърдеше, че напълно е елиминирало. Разбира се, не всички форми и поведение от тази епоха бяха необмислено елиминирани, тъй като някои бяха правилни и почитаха традиции, пренесени от миналото и буквално погълнати и използвани от шогуните. Освен че беше преговаряло за договори, беше изградило армия и флот, беше конфискувало земите и богатствата на рода Токугава и енергично пишеше нови закони, за да удовлетворят исканията на западните държави за реформи, новото правителство решаваше също кое е традиционно и кое — не. В усилията му да съчетае старото и новото в официалните правителствени изявления се появиха две фрази:
„За вечни времена…
От незапомнени времена…“
Преподобната абатиса знаеше достатъчно за лъжите, за да разпознае думите, които по-скоро трябваше да скриват, отколкото да разкриват. Тя подозираше повече преднамереност, отколкото сдържаност. Колко по-лесно бе да се постигне съгласие чрез позоваването на прецедент в древността, отколкото да се убеждават хората да рискуват с нововъведения. Въпреки това тя бе благодарна, че при определянето на националните исторически обекти правителството бе включило и абатството Мушиндо. Несъмнено това бе събудило интереса към него.
— Почитаеми гости — заговори абатисата, — изказвам най-дълбоките ни благодарности за това, че сте си направили труда да посетите нашия изолиран и обикновен храм.
Въпреки че Мушиндо наистина беше обикновен храм, всъщност той вече не бе изолиран. Новият път между тихоокеанския бряг и Японско море минаваше през долината под него. На практика вече бе много лесно да се достигне този храм, въпреки че наложителното пътуване извън градските центрове създаваше по време на пътуването чувството за странстване, което липсваше при посещенията на някои от най-прочутите градски храмове. Като се имаше предвид мисията на Мушиндо, това беше повече предимство, отколкото недостатък. Затова абатисата усещаше, че не вреди изолацията да бъде подчертавана.
— Светът отвън се променя бързо и безмилостно. Тук ние живеем, както отшелниците на Мушиндо са живели в продължение на шестстотин години, следвайки Пътя на Буда.
Ако трябваше да се каже с точност, Мушиндо не беше обитаван постоянно през цялото време, но тя смяташе това за незначителна подробност. Храмът си е храм.