— В края на вашата обиколка сте добре дошли да се присъедините към монахините за нашия обяд, ако желаете. Той е много обикновен и се състои от овесена каша, соева супа и мариновани зеленчуци.
В интерес на истината повечето от гостите бяха преживявали с това ядене до не много отдавна, когато бяха селяни без права, собственост и фамилни имена. Спомените от близкото минало се събудиха.
— Ще бъдете разделени на две групи. Едната ще разгледа първо вътрешността на храма, а после — двора. Другите ще разглеждат по обратния ред. — Тя отново се поклони. — Пожелавам ви приятно прекарване. Ако имате въпроси, моля, задавайте ги.
Абатисата почака малко, докато гостите напуснаха залата за медитация и започнаха обиколката си, после се изправи и отиде в изолираната част извън източните стени на абатството. Това бе единственото място, където духовната практика не се прекъсваше, място, което не беше част от обиколката.
На портата абатисата се поклони почтително, преди да влезе в отделението за охраната.
Както винаги по това време на деня, той се грижеше за градината си. Абатисата го наричаше наум Светеца — първо на шега, а после, за нейна изненада, доста сериозно. Светеца беше съвсем предсказуем. Той следваше, без да се отклонява и без да греши, графика, установен от чуждестранния монах Джимбо преди повече от двайсет години.
Шестте часа медитация преди изгрев-слънце бяха последвани от купа каша и мариновани зеленчуци, единствената му храна за деня. Как толкова необикновено едър мъж можеше да издържи с толкова малко храна, беше загадка. Въпреки това той успяваше. Останалата част от сутринта той прекарваше в градината, където беше сега, плевеше, внимателно отстраняваше насекомите, без да ги наранява, метеше падналите листа и им се покланяше, когато ги трупаше на купчина за наторяване, а зеленчуците откъсваше за готвене и запасяване. След два часа обедна медитация в колибата си Светеца прекарваше следобеда в почистване на двора в останалата част от абатството и ремонтираше всичко, което имаше нужда от поправка — сградите, стените и алеите. Накрая, вечерта, преди окончателно да се измие, той отиваше до външната врата на абатството и раздаваше сладки и бисквити на децата от близкото село Яманака, които много го обичаха и уважаваха. Светеца се беше научил да ги прави по време на седмиците странстване преди двайсет години. Това беше много преди абатисата да стане абатиса, преди той да стане Светеца, преди Мушиндо да стане абатство и преди великите даймио на Западна Япония да свалят шогуна Токугава.
— Градината ти е красива — отбеляза абатисата. Тя разговаряше с него винаги, когато можеше, повече по навик, отколкото заради очакването, че той ще й отговори по начин, различен от обичайния. — Цяло чудо е, че зеленчуците и цветята се развиват толкова добре, след като така внимаваш да не нараниш насекомите, които се хранят с тях.
Той я погледна и й се усмихна или по-скоро се усмихна по-широко, защото на лицето му винаги беше изписана усмивка. После изговори едната от двете единствени думи в речника си.
— Кими — рече той.
1861 година, манастирът Мушиндо
Селските деца наблюдаваха от околната гора. Родителите им ги бяха предупредили да стоят далече от стотиците бойци с мускети, които бяха заели манастира Мушиндо. Този съвет беше благоразумен, тъй като невинните хора обикновено умираха, когато самураите се биеха помежду си, а битката очевидно предстоеше. Кими, разбира се, нямаше никакво намерение да пропусне забележителната сцена, която щеше да се разиграе пред очите й. Въпреки че беше момиче, едва на осем години, далеч по-малка от най-голямото дете в групата, нейната интелигентност и енергия й отреждаха ролята на водач. Също така тя беше единствената, на която Горо се подчиняваше относително безпрекословно. Горо, синът на селската жена идиот, беше гигант. Никога не беше причинявал нищо лошо на никого. Но беше толкова голям и силен, че би могъл непреднамерено да наранява хората и понякога го правеше. Всички деца бяха забелязали, че това се случва, когато Кими не е наоколо. Вероятно това беше чисто съвпадение. Но децата, които са най-суеверни от всички човешки същества, вярваха, че тя има специално успокояващо влияние върху Горо. Тя щеше да запази тази репутация до края на живота си.
Горо беше много по-едър от всеки друг мъж в селото, още по-едър и от чужденеца, който дойде да живее в манастира и стана монах и ученик на стария абат Дзенген. Преди чужденецът да се появи, старият Дзенген беше единственият, който живееше тук. Чужденецът имаше име, което никой не можеше да произнесе, докато не стана ученик на стария Дзенген. После сам започна да се нарича Джимбо. Това беше лесно за произнасяне. Дори Горо, който до този момент не бе произнасял нищо смислено, можеше да я каже и го правеше непрекъснато: