— Джимбо, Джимбо, Джимбо, Джимбо, Джимбо, Джимбо…
— О, я млъквай, Горо — гълчаха го децата. — Той си знае кой е, знае също, че ти си тук.
— Джимбо, Джимбо, Джимбо…
Горо не спираше да подвиква. Само Джимбо не се ядосваше. Нищо не можеше да ядоса Джимбо. Той беше чужденец, истински последовател на Пътя на Буда.
— Стига, Горо — скара му се Кими. — Дай и на другите възможност да говорят.
— Джимбо — повтаряше Горо за последно и притихваше. Поне за малко.
Когато дойдоха бойците с мускетите, Джимбо беше в планината, не се беше върнал и при пристигането на владетеля Генджи.
Както се разбра, войска на шогуна беше причакала владетеля Генджи. Малката група самураи, които го придружаваха, беше нападната из засада, заобиколена и хваната в капан. Онези, които се опитаха да се доберат и да намерят убежище в манастира, бяха взривени, когато барутът, скрит там, беше възпламенен. В тяхна посока бяха изстреляни толкова много куршуми, че мъртвите им коне, които бяха използвани за прикритие, се превърнаха в еднородна маса кърваво месо. Накрая, когато съюзниците на владетеля успяха да се притекат на помощ и разбиха врага, малцината оцелели бяха прогизнали в кръв от животните и убитите мъже от главата до петите.
Джимбо се появи чак няколко дни след битката, но когато се върна, никое от децата не го позна. Видяха чужденец, облечен като онзи, който придружаваше владетеля Генджи, човек, който в колана си беше затъкнал пистолети, а не мечове, разгневен като демон от самия ад. Той уби много от мъжете с пистолетите си, със сабите, които взе от хората, превърнати от него в трупове, както и с голите си окървавени ръце.
Всички деца избягаха от него от страх. С изключение на Горо.
— Джимбо, Джимбо, Джимбо — извика той и се втурна към чужденеца.
Кими видя, че Горо е прав. Чужденецът наистина беше Джимбо. Беше свалил расата на дзенмонах, които беше облякъл, когато стана ученик на стария Дзенген, а сега носеше дрехите, с които беше, когато дойде за пръв път в селото. Над колана му се виждаше пистолет, а в ръката си държеше оръжие с дълга цев и две големи дула.
— Защо си облечен така? — попита Кими.
— Трябваше да свърша нещо, което не можех да направя с другите дрехи — отвърна Джимбо и погледна развалините на манастира. Няколко дни по-късно всички разбраха какво е трябвало да свърши.
Върна се и другият чужденец, демонът, който беше с владетеля Генджи. Кими поведе селските деца през руините на залата за медитация, където се скриха. Проследиха как демонът се промъква през манастирските стени, във всяка ръка държеше оръжие. Джимбо излезе от сянката и застана зад него, после опря пистолета в тила му и каза нещо на английски, което никое от децата не разбра. Каквото и да беше казал Джимбо, това не бяха точните думи, защото вместо да изчезне или да си отиде, демонът падна на една страна, след което се извъртя и стреля с двете си оръжия в Джимбо. Джимбо също стреля, но само веднъж, твърде напосоки и твърде късно. После демонът се надвеси над Джимбо и изпразни оръжието си в лицето му.
Когато демонът си тръгна, децата хукнаха към Джимбо. Всички спряха, когато видяха какво е останало от него. Само Горо и Кими останаха до него. Горо се срина до тялото на Джимбо, заплака и започна да стене. Кими обви с ръце Горо и се опита да успокои и себе си, и него.
— Не плачи, Горо. Това вече не е Джимбо. Той се пренесе при Сухавати в Чистата земя. Когато отидем там, той ще ни посрещне и ние няма да се страхуваме. Всичко ще бъде чудесно.
Кими не знаеше дали Горо ще се възстанови някога от загубата. Но постепенно той успя. Започна да прекарва цялото си време в развалините, прочистваше останките, подреждаше фрагменти с неясен произход, които можеха да бъдат и овъглени части от човешки тела, запълваше ямата, останала след огромната експлозия, която бе разрушила залата за медитация, претърсваше повърхността и събираше стотици куршуми, изстреляни по време на битката преди дуела между Старк и Джимбо. Тъй като не можеха да направят нищо по-добро, децата имитираха Горо, докато не разбраха какво правят — помагаха му да изгради наново Мушиндо.