— Манастирът Мушиндо — повтори „мъжът вълна“, отпусна меча си и се обърна към търговеца. — Мислех, че е по на запад.
— Обърнете главата си — каза му селянинът — и погледнете нагоре към хълма. Ето го там.
— Прибери меча си — заповяда търговецът — и нека не говорим за миналото. Аз съм тук като пратеник на бъдещето. На благоденстващото бъдеще. Ще ме чуете ли? Ако не искате, продължавам нататък.
Той отвори торбата, пъхна ръка в нея и извади шепа монети, после разтвори дланта си. В торбата нямаше олово. От дланта му проблясваха шу, правоъгълните златни монети с характерните знаци за официалната власт на Токугава. Шестнайсет шу се равняваха на едно рио, а едно рио беше повече, отколкото дори най-богатият селянин в селото можеше да спечели от годишната реколта. След като торбата на търговеца беше пълна с монети, той държеше състояние в ръцете си. Беше цяло чудо, че ронинът с него още не го бе убил и не бе откраднал състоянието му. Наличието на толкова много пари пред тях накара селяните да притихнат.
— Неотдавна шогунът отмени забраната за пътуване в чужбина — обяви търговецът. — След като видя, че светът ще се облагодетелства от нашето присъствие, той мъдро постанови, че японците отново могат да живеят в чужди земи. За да подслонят пътниците, в Тайван, Филипините, Сиам, Китай, Ява и на много други места са построени много крайпътни ханове. Естествено, те трябва да бъдат обслужвани от японци. Не можем да поверим нашите пътници на грижата на нецивилизованото местно население. Заради това съм упълномощен да предложа работа за прислужници, готвачки и домоуправителки на младите жени от вашето село за срок от три години, като на техните семейства ще се плаща едно шу годишно. Предварително! А днес, в тази минута, всяко семейство, което даде на дъщерите си възможността на живота им, ще получи три шу! Три златни шу!
Щом чу думите „три златни шу“, Кими разбра всичко, все едно вече бе ходила на Ява или Филипините, или в Сиам, независимо къде се намираха тези места. Тя не вярваше на нищо, което този безсрамен негодяй говореше за прокламацията на шогуна или новите възможности, или каквото и да било друго, и се съмняваше, че някой друг от селото му вярва. Ала нямаше как бедните селяни с толкова много гърла за хранене да се противопоставят на подобно предложение.
— А сега кажете ми истината — обърна се отново към тях търговецът, като все още държеше златото в ръката си, така че да го виждат всички. — Мислили ли сте някога, че ще дойде денят, в който вашата дъщеря без зестра, която е цяло бреме, ще струва толкова? Наистина не живеем ли в удивителни времена?
Трите други сестри на Кими бяха омъжени, а децата им бяха твърде малки, за да ги оставят. Кими беше единствената, която можеше да отиде. Така и стана, тя тръгна още същия ден с още шест момичета от селото. Дори нямаше време да се изкатери нагоре по хълма, за да се сбогува с Горо.
Две седмици по-късно тя се намираше в някакъв склад на пристана на пристанище Йокохама, където чакаше заедно с още стотина други момичета и млади жени за кораб, който да ги отведе на място, наречено Лусон. Фикцията, че ще бъдат прислужници, домоуправителки и готвачки, беше изоставена преди доста време. Повечето от по-големите момичета бяха изнасилени от стражата, някои неколкократно. Кими и другите избягнаха тази съдба, защото търговецът неколкократно напомни на „мъжете вълни“, че най-малките момичета ще донесат двойна цена, ако са още девствени, когато достигнат крайната точка от пътуването си. В това деликатно равновесие между похотта и алчността Кими беше временно в безопасност. Това обаче беше безопасност, лишена от надежда. Най-сетне това й се бе стоварило на главата. Беше продадена. От собствените си родители.
В продължение на няколко дни мисълта да избяга й даваше енергия и я ободряваше. Това състояние обаче я напусна много скоро. Къде щеше да избяга? Ако се върнеше обратно в селото, „мъжете вълни“ щяха да дойдат за нея и тогава какво щяха да правят родителите й? Щяха да я върнат, защото ако не върнеха нея, трябваше да върнат златото, а Кими не можеше да си представи това. Беше видяла изражението им, когато взеха монетите в ръце. А ако не се върнеше в селото, какво щеше да прави? Как щеше да оцелее на място като Йокохама, пълно с непознати хора, живеещи точно толкова по течението, колкото и „мъжете вълни“, които я държаха пленница?