Безнадеждността я направи отпусната и апатична, а заради апатията тя загуби представа за времето.
Ето такъв щеше да е целият й живот. Самотен, неясен, застоял. Ще бъде използвана, докато не стане безполезна, после ще умре. Какво проклятие е да се родиш жена. Ако беше куче, дори женско куче, можеше поне да се ползва със защитата на старото шогунско законодателство, което регулираше отношението към тях. За това как да се третират жените, законодателство нямаше.
Събудиха я уплашените писъци на момичетата, които бяха до входа на тяхното помещение. Тя отиде колкото бе възможно по-назад в тълпата. Заради своята стойност като девственица вероятно нямаше от какво да се страхува, но беше добре да не се уповава много на алчността. Онези, които бяха податливи на порока, обикновено бяха ненадеждни дори в практикуването на злото. Моментна слабост, само това бе необходимо, а тези „мъже вълни“ бяха изтъкани от слабост. Кими се скри.
— Точно така, пищете, пищете — каза един от стражите, а другите се разсмяха. — Страшно е, нали? Следващата, която не направи каквото й кажем — веднага и напълно любезно, — ще си го получи. Как ви се струва? Ти! Да, ти! Кой ще бъде? Той или аз?
Кими не можеше да види какво се случва, но не беше необходимо да види, за да разбере. Чу смях и вопъл от уплах, отваряне на врата и шум от движещи се крака. Натискът на телата на другите момичета върху нейното й подсказа колко са уплашени. Те се опитваха да останат колкото бе възможно по-далече от вратата.
— Него ще оставим да ви наблюдава — каза стражата. — Ако не искате нищо да ви се случи, дръжте се добре, докато ни няма!
Стражите тръгнаха с нещастните жени, които избраха за вечерното си забавление, но натискът от тела върху Кими не намаля. Новият пазач, когото бяха оставили, трябва да беше ужасно противен, като имаше предвид зверовете, които вече беше виждала. Разбра, че той се движи покрай оградата, гледа ги, защото тълпата от уплашени жени се люшкаше ту на едната, ту на другата страна, всеки път с все по-голяма доза паника. Някои от жените бяха започнали да ридаят в очакване на ужаса, който щеше да настъпи скоро, неизбежно. Още една смяна на положението и тя успя да го види — голямата му плешива глава, която се издигаше над тях. Той се движеше покрай оградата, безмълвно, вниманието му беше изцяло погълнато от жените. Беше някакъв ням, плешив звяр, може би чужденец, доведен от безсърдечните „мъже вълни“ да ги тероризира и да ги превърне в покорни роби.
Портата помръдна — отначало малко, след това се разтвори със замах. Жените, останали без дъх, се притиснаха още повече към стената. Нещо метално щракна. Кими видя как горната част на вратата отново се раздвижи. Чудовището беше влязло вътре. Женската тълпа отстъпваше с приближаването му, Кими отстъпваше заедно с тях. Тя обаче нямаше къде повече да отстъпва, останалите се отдалечаваха от нея, а чудовището се приближаваше.
Идваше за нея!
През последните няколко дни Кими мислеше за самоубийство, но винаги се разубеждаваше. Животът беше за предпочитане пред смъртта. Докато беше жива, имаше шанс. Мъртва, нямаше. Имаше и практически проблем. Как? Гладуването нямаше да свърши работа. Стражите щяха да разберат какво се случва и да я насилят да се храни. Това вече се беше случило с едно момиче. Преди да види какво правят стражите, тя не знаеше, че храненето може да бъде превърнато в мъчение.
Нямаше къде и да се обеси, освен на оградата, а там щеше да е твърде бавно. Едно от момичетата се беше опитало, но само увреди мускулите на шията си, след което се отказа. Сега главата й беше постоянно наклонена на една страна, което намаляваше цената й и несъмнено я обричаше на най-лошо третиране в Лусон.
Не можеше да скочи от височина или да пререже гърлото си. Единственото, което беше възможно, беше да удари главата си толкова силно в земята, че да разбие черепа си. Смяташе, че няма нито волята, нито силата, за да го направи.
Оставаше само една възможност. Тя беше отвратителна, но беше сигурна смърт, ако имаше куража да го направи. Неколкократно стигаше до решението и винаги се отказваше. Животът бе за предпочитане пред смъртта. Засега.
Звярът се приближи още повече. В тъмнината на помещението тя не можеше да различи чертите му, виждаше само очертанията на огромното му тяло. Можеше да я разкъса, да прекърши гръбнака й, да я стъпче в пристъп на жестокост на нечовешката му похот, преди да я остави да умре в агония, в пълна самота на пода на този склад в Йокохама.
Тя се обърна и коленичи, изплези езика си и го стисна между зъбите си. Щеше да удари брадичката си в земята, да разсече на две този орган, който носеше само проблеми, и да умре от загуба на кръв. Такъв живот, толкова кратък, само с една искрица светлина, донесена от чужденеца монах Джимбо, момент, който й се струваше отминал толкова отдавна. Тя затвори очи и вдигна глава, за да се подготви за удар в земята. Изплезеният й език вече беше толкова пресъхнал, имаше чувството, че гори.