— Кими — промълви чудовището.
1882 година, абатството Мушиндо
— Горо — каза преподобната абатиса Джинтоку.
— Кими — отвърна Светеца.
— Горо.
— Кими.
— Горо.
— Кими.
Повтарянето на имената можеше да продължи дълго време. Абатисата беше започнала да мисли за това като за форма на песнопение и понякога, съвсем непреднамерено и без да забележи, изпадаше в състояние на дълбока медитация. В някои случаи той продължаваше да стои при нея, когато тя се връщаше към нормално състояние. Друг път отиваше някъде, тъй като изпълняваше режима на Джимбо, без да се отпуска. Веднъж тя дойде на себе си по време на проливен дъжд, а една прислужничка държеше над главата й чадър. Тя беше, разбира се, изпратена там от Светеца.
До деня, в който Горо я откри в Йокохама, той не беше изричал името й. Сега, двайсет години по-късно, неговият речник все още се състоеше само от две думи. „Джимбо“. „Кими“. Как я беше открил? Тя не знаеше. Как беше нает от „мъжете вълни“ за пазач? Тя не знаеше.
— Кими — каза той, взе я за ръка и я изведе от помещението, през пристана, през Йокохама и я върна в Мушиндо. Той редовно се губеше, когато отиваше от селото до манастира, въпреки че манастирът се виждаше от селото. Как беше пътувал толкова далече и как после толкова лесно намери обратния път? Тя не знаеше.
Повечето от пленниците бяха твърде изплашени, за да тръгнат с тях, но няколко се осмелиха. Част от тях бяха в Мушиндо и сега. Не ги бяха преследвали. Защо? Тя не знаеше. Никога повече не видя търговеца или „мъжете вълни“.
Абатисата примигна.
Горо бе отишъл някъде.
А колко дълго бе стояла тук сама, изгубена в спомени от миналото? Погледна към небето. Минаваше дванайсет часа по обяд. Обиколката на туристите беше завършила, монашеското ястие беше сервирано и изядено, гостите си бяха тръгнали. Тя напусна колибата на пазача и се върна в абатството, където щеше да пресметне постъпленията за деня. Освен приходите от дарения за обиколката имаше дарения и в залата за медитация за будите, в кухнята — за храната, и в хранилището — за свещените реликви от обгоряло дърво, куршуми и фрагменти от ръкописи.
Обгарялото дърво беше от развалините на залата за медитация, които бяха останали след взривяването й в прочутата битка. Те бяха много популярни сред молещите се, които вярваха, че фрагментите имат силата да предизвикват сходно експлозивно пробуждане за просвещение. Онези, които търсеха защита от физическа опасност, както и от злите намерения на враговете, почитаха куршумите като талисман. Не би могло да се забрави, че хиляди бяха изстреляни по владетеля Генджи и нито един не го застигна. Със сигурност тези куршуми бяха погълнали от неговата сила да възпре атаката.
Всеки приход обаче бледнееше в сравнение с даренията, които абатството получаваше от реликвите, които съдържаха фрагмент от ръкопис. Някои, които търсеха парче хартия, бяха сигурни, че са от останките от манускриптите на замъка „Облак врабчета“, прозренията за бъднините на ясновидците сред владетелите Окумичи. Притежавай парче от тях и бъдещето ти ще привлича всичко добро и ще прогонва лошото. Други нямаха съмнение, че в тях се съдържа още по-голяма сила, силата да сбъдват най-съкровените желания, защото хартията беше материалният остатък от ръкописа „Есенен мост“, сборник от заклинания и песнопения, събрани от древната принцеса госпожа Шидзука.
Абатисата нито потвърждаваше, нито разубеждаваше вярващите. Куршумите наистина бяха от тези, изстреляни в битката и събрани от Горо по време на почистването. Дървото беше от развалините на старата зала за медитация, както хората вярваха. Фрагментите хартия бяха парчета, накъсани от абатисата от древни празни свитъци, отначало дванайсет на брой, донесени в абатството от госпожа Емили преди петнайсетина години. Какви бяха тези свитъци, абатисата не знаеше и не се интересуваше кой знае колко. Важното бе, че абатството Мушиндо събираше достатъчно приходи, за да изхранва жителите си и техните семейства. Нека хората вярват в каквото искат, след като това им носеше мир и спокойствие. В света и двете почти липсваха.