Точно се готвеше да свали качулката си, тъй като денят бе топъл, когато забеляза, че не всички гости са си тръгнали. Все още един беше останал, седнал спокойно сам в централната градина, млад мъж, необикновено красив, с много красиви очи и дълги, почти момичешки мигли. Мустаците му стояха превъзходно, защото премахваха впечатлението за изключителна женска красота. Беше добре облечен по последна западна мода, на главата си носеше шапка в колониален стил, под черното си вълнено сако с двуредно закопчаване беше облечен в сива копринена жилетка, бе обут в тъмносив вълнен панталон. Само обувките му — ботуши, от онези, които носеха по-скоро конниците, отколкото градските жители — изглеждаха не на място. Тя сведе глава и събра ръцете си в будисткия жест „гашо“ и се направи, че просто преминава край него, но мъжът я заговори, преди да продължи.
— Нашият гид ни разказа за прочутата битка — рече той.
Произношението му беше малко странно, сякаш не беше практикувал японски. Може би напоследък беше прекарал известно време в чужбина и бе говорил чужд език и все още не се беше приспособил към японския.
— Смисълът е в предупреждението — обясни абатисата. — Когато подобно насилие бъде извършено на такова свято място, това ни напомня, че мирът и хаосът не са толкова далече един от друг, както сме свикнали да мислим. Надявам се, че това не ви безпокои особено.
— Никак — отвърна той, въпреки че всъщност изглеждаше притеснен. — Просто съм чувал различна версия на тази история.
Начинът, по който устните му образуваха лека, почти иронична усмивка, й напомниха за някого, когото тя не можа веднага да отъждестви с младия мъж.
— Гидът каза, че владетелят Таро е предвождал бягството с най-известните конници от провинция Акаока — обясни той. — По онова време обаче Таро не е бил владетел и е бил обкръжен заедно с владетеля Генджи и останалите. Бягството било предвождано от владетеля Мукай, който довел своите васали със себе си от север.
— Така ли? — попита абатисата. Тя беше изненадана от познанията на младия мъж. Битката се бе развила така, както бе казал той, а не както разказваха на посетителите. Според официалната версия на Таро бе дадена ролята, изиграна от Мукай, отчасти за да се възстанови репутацията на Таро, отчасти за да се прикрие ролята на Мукай. Таро в крайна сметка се бе справил зле, а злощастните слухове за светските навици на Мукай правеха всяка асоциация потенциално неудобна за Генджи. След двайсетгодишно повтаряне лъжата придоби тежестта на исторически факт. Имаше дори жертвеник, посветен на владетеля Таро, в един от най-малките храмове на абатството. През годините той спечели популярност като бодхисатва на избавлението. Тъй като с него не бяха свързани никакви реликви, абатисата не насърчаваше култа към него. Тя продължи: — Истинският смисъл на историята не е в подробностите кой какво е направил. За нас би било по-полезно да се съсредоточим над несигурността на живота и благодарността и вниманието, което всеки момент заслужава.
— Сигурно е така.
Той изглеждаше много разочарован, сякаш това имаше някакво значение лично за него.
— Проявявате ли личен интерес към битката? — попита тя.
— Само към истината — отговори той. Той все още се усмихваше и в усмивката му продължаваше да има нещо иронично, но сега иронията като че ли беше насочена към самия него. — Надявам се, че нещо от това, което ми беше разказано, е истина. Нещо.
— Откъде сте чули вашата версия? — попита абатисата.
— От моите родители. Те са били там. Или поне така са ми казали.
Абатисата познаваше всяко дете от селото, което беше с нея в онзи ден и бе наблюдавало битката от скришното място в гората. Познаваше всеки, който бе израснал като възрастен, всяко дете, родено от тях, всеки внук, а този млад мъж несъмнено не беше сред тях. Само единайсет души от страна на владетеля Генджи бяха оцелели в битката — четири жени и седем мъже. Три двойки от тях впоследствие се ожениха, несъмнено убедени, че съдбата ги е събрала и ги е посочила да оцелеят с тази цел. (Колко обичаме да обличаме нашето незначително съществуване в неоснователна значимост. Абатисата безмълвно благодари на Буда, задето я е запазил от тази заблуда.) Родителите на младия мъж му бяха казали истината за битката, но го бяха излъгали, че са присъствали. Това не беше кой знае каква лъжа. Очевидно обаче тя бе имала въздействие върху него.