Старк беше отведен в дневна на втория етаж. Тя беше обзаведена с малка лична библиотека, която човек би могъл да намери в дома на професор в колеж, пълна с множество книги. Нищо не подсказваше, че би могла да принадлежи на друг, освен на американски интелектуалец. Това впечатление се допълваше от облеклото на Ву, което приличаше на дрехите на госта му по вкус и качество. Наоколо нямаше и намек за Изтока, като се изключи лицето на Ву. Косата му беше акуратно подстригана. Опашка, разбира се, нямаше.
— В момента условията са такива, че за мен няма да е благоразумно да правя сделки извън моя район.
— Заради Бандита от Чайнатаун — констатира Старк.
— Да — Ву изглеждаше искрено угрижен, — въпреки че не е от Чайнатаун.
Старк настоя:
— Вестниците твърдят, че е.
— Вестниците. — Ву издаде звук, все едно се изплюва. — Те имат само две цели. Да продават повече вестници и да обслужват интересите на своите алчни господари. Благодарение на вестниците имаме китайски данък на кубически метър въздух, китайски миньорски данък, китайски полицейски данък. Това справедливо ли е? Има ли мексикански данък на кубически метър въздух, германски миньорски данък или ирландски полицейски данък? А сега заради шума около Бандита китаец срещу нас отново се надигат обществените настроения.
— За жалост, но не е неразбираемо — отвърна Старк. — Някои хора се нуждаят от извинение и Бандита им го дава. Мислех си, че би трябвало да сложите край на всичко това преди доста време.
— Щях, ако беше китаец, защото, ако беше китаец, нямаше начин да не разбера кой е.
— Не искам да съм груб, мистър Ву, но всички свидетели го описват като китаец. Не е възможно всички да са се объркали.
— Биха могли, ако… — започна да говори Ву, после очевидно размисли и започна наново. — Този престъпник напада богати двойки в техните квартали, заплашва ги с пистолет и нож…
— Голям нож — допълни Старк — от типа, който се използва обикновено в китайските ресторанти.
— Да. Това е дяволски измамна принадлежност. Той размахва пистолет и китайски нож, но взема само по едно бижу от жената. Ако мъжът се възпротиви, той изкрещява нещо, предполага се на китайски, и го поваля с ритник или го удря с дръжката на ножа. — Ву направи гримаса. — Антикитайските настроения се задълбочават с всеки изминал ден. Мислех си, че с грабежите и пожарите преди четири години дъното е достигнато, но то се оказа по-надълбоко, отколкото си представях, толкова дълбоко, че не съм сигурен, че го виждам. Достатъчно неприятно беше, че градът и щатското правителство приеха наказателни разпоредби. Сега Конгресът на Съединените щати е на път да приеме закон за лишаване от права на китайците и ако го приеме, какво ще стане тогава с нас? Ще бъдем прогонени? Хвърлени в затвора? Ще ни вземат ли и без това малката собственост? В тази ужасна ситуация никой китаец няма да посмее да я влоши, като извършва подобни престъпления.
— Никой здравомислещ китаец не би го направил — отвърна Старк. — Но този може да не е с всичкия си.
Ву поклати глава.
— Той не е китаец.
Старк вдигна рамене.
— Ще приема вашето мнение и се надявам, както и вие, че той ще бъде спрян, преди ситуацията да излезе от контрол. Сега, ако искате, можем да поговорим за целта на тази среща.
Ву се загледа в Старк безмълвно няколко секунди, преди да продължи.
— Ние вече го правим, мистър Старк.
Старк се намръщи.
— Боя се, че не разбирам.
— Заради естеството на моя разнообразен бизнес — продължи Ву — имам делови отношения с много офицери от градската полиция. В началото те търсеха помощта ми и фактически споделяха с мен информация. Ето някои любопитни факти. Бандита знае имената на жертвите. Знае къде живеят и стига толкова далече, че описва интериора на стаи, включително, в един от случаите, спалнята на собственика, като се предполага, че той е бил в къщите на жертвите в някакъв момент, преди да ги ограби на улицата. Жертвите са уплашени и ядосани. Досега полицията задържа тази информация от печата. Ако се разпространи, няма да мине много време и агресивно настроени тълпи ще се изсипят в Чайнатаун и ще се повторят зверствата от седемдесет и седма.
— Все още не разбирам — настоя Старк. — Какво бих могъл да направя във връзка с това?
— Моля ви, позволете ми да продължа, мистър Старк. Това е трудна работа, която изисква внимателно обмисляне. Е, какво имаме досега? Един мъж, който може да влиза в къщите, без да бъде забелязан и без да оставя какъвто и да било знак, че е бил там. Да не забравяме също, че той извършва своите грабежи в самия център на най-добрите квартали — безупречните квартали, — но никой не го е виждал, въпреки че заради неговото преследване той би трябвало да изпъква като пословичен наранен пръст.