Макото сви рамене.
Старк се облегна на стола си.
— Прекалено много те разглезих — както и майка ти. — Щом се сетеше за Хейко и си помислеше за нея, той не можеше да се ядоса на Макото.
— Правя точно каквото ти и мама ми казвате да правя, тоест да се концентрирам върху учението ми в университета. Получавам добри отзиви от професорите, нали? Особено по английски и литература.
— Английски и литература. — Толкова ли се беше променил светът за толкова кратко време? Бащата — човек на седлото, синът — на литературата, и всичко това за двайсетина години? — Тази година навършваш двайсет. Би трябвало сериозно да се замислиш за бъдещето си. Как се вписват в него английският и литературата?
Макото се усмихна.
— На двайсет години ти беше ли определил бъдещето си?
— Нещата са различни сега — отвърна Старк. Ограбване на търговски постове в Канзас, банки в Мисури. Кражба на коне в Мексико и на добитък в Тексас. Влюбване в проститутка в Ел Пасо. Стрелба по мъже в престрелки. Уби девет, преди да е разбрал. — Нямаше много възможности за това, което наричаш кариера.
— Предполагам, че си имал късмет да станеш партньор с мистър Окумичи.
— Да — потвърди Старк, — чист късмет. — Мистър Окумичи. Все още му беше трудно да мисли за него по този начин. Окумичи-но-ками-Генджи, даймио на Акаока, в чиито ръце беше животът и смъртта на всеки мъж, жена и дете в неговата провинция. Военачалник, облечен в натруфени одежди в стил отпреди хиляда години, косата му — сресана в древна сложна прическа, два меча на кръста и десет хиляди абсолютно покорни на заповедите му самураи. Предводител на род, противостоял на шогуна в продължение на три столетия. Сега всичко бе минало. Нямаше кокчета на главите на мъжете, нямаше кимона, нито мечове. Нямаше самураи, провинции, даймио, шогун. Не се бяха виждали от двайсет години, като се изключат снимките, общуваха чрез писма, които си разменяха съвсем редовно. Всяка година Старк отиваше на Хаваите, за да нагледа захарните си плантации, но никога не стигаше по на запад. Генджи бе посетил Съединените щати миналата година, но се беше отбил на път от Европа през Ню Йорк, Бостън, Вашингтон и Ричмънд и се беше прибрал, без да отиде до Калифорния. Как бе възможно двамата мъже да са доверени партньори и верни приятели, без да се виждат толкова дълго време? Силата на миналото наистина бе огромна. Тя ги бе свързала завинаги и ги бе разделила завинаги, защото от всички опасности, които бяха преодолели преди толкова много години, от всички хора, които познаваха, обичаха и мразеха, само един човек имаше значение. Хейко. Неизменно това бе Хейко.
Когато си помислеше за нея, той я виждаше както при първата им среща. Така изискана, така изящна, така деликатна, в копринено кимоно, покрито с несиметрично разположени избродирани огънати от вятъра върби. Английският й беше с такъв ужасен акцент, че той едва разбра дума от него. Тя обаче възприемаше бързо и по времето, когато двамата заедно напуснаха Япония, тя говореше по-добре от повечето хора, които той бе познавал в Тексас като млад. Често си задаваше въпроса как я помни Генджи.
Искаше му се да разкаже на Макото за това, за всичко, но не можеше. Беше дал клетва да пази тайна и щеше да я спази.
Макото каза:
— Не са много американците, които са заминавали по онова време за Япония.
— Така е, не бяха много.
— Поканил те е един приятел от времето, когато си пазил стадата с добитък. Етан Круз.
— Точно така — потвърди Старк. Беше намерил оставеното от него в тексаската хълмиста провинция. Бе го проследил през пустините и високите равнини на Запада, през Мексико и Калифорния, през Тихия океан до Япония. Настигна го в планините над равнината Канто. Изстреля един куршум в гърдите му, близо до сърцето, а останалите — през револверите в лицето му. — Имаше няколко обещаващи идеи, но се разболя и почина, преди да сме започнали. Мистър Окумичи хареса това, което му казах, и стана мой партньор вместо него. Мисля, че съм ти разказвал тази история десетина пъти.
— Сигурно — отвърна Макото. — И винаги я разказваш по един и същи начин.
Старк го погледна.
— Не разбирам.
— Мама ми е казвала, че най-важното за нинджицу не е бойната подготовка, нито умението да се действа безшумно. Най-важното е да можеш да усещаш разликата между реалното и нереалното, както в думите, така и в делата. Казала ми е, че има два начина да хванеш лъжеца. Първият е лесен. Повечето лъжци са глупави и променят разказа си на една и съща история, защото не помнят какво са говорили. Вторият е труден. Умният лъжец помни лъжите си и историята не се променя. Но и това е несъвършенство. Историята е една и съща винаги, защото той се старае да помни точно какво е говорил.