— Истината, сама по себе си, е една и съща.
— Истината — да, но не и разказването на истината. Освен ако нямаш памет на фотографска плака, разказът винаги малко се различава всеки път.
— Защо трябва да лъжа как съм започнал предприемаческата си дейност?
— Не знам — отвърна Макото. — Може би в нея има нещо отблъскващо. Може би си се занимавал с контрабанда. Опиум или бели роби.
— През живота си не съм се занимавал с контрабанда — отрече Старк. — Даваш воля на въображението си.
— Всъщност не ме интересува кой знае колко какво се е случило — рече Макото. — Просто мисля, че е интересно, това е всичко. Единственото, за което лъжеш, е времето ти в Тексас и в Япония. Това предизвиква у мен любопитство какво се е случило всъщност.
— И сега си специалист по лъжата?
Макото вдигна рамене.
— Твоят живот си е твой живот, татко. Не е необходимо да ми казваш нещо, което не би желал.
— Тъй като тъкмо сме на темата, кажи ми малко лъжи за Сиуфон — атакува го Старк.
Макото замръзна на място.
Старк остави да мине малко време, Макото мълчеше. После Старк каза:
— Майка ти не ти е казала за третия начин, предполагам. При него лъжецът е толкова оплетен в лъжите си, че не може да произнесе и думичка.
— Не съм оплетен в нищо — окопити се Макото. — Никога досега не си ме питал за нея. Как разбра?
— Имах разговор с Ву Чун Хин — отговори Старк, а Макото през това време очевидно преценяваше колко знае баща му. — Името на Сиуфон изникна в разговора.
— Тя не ме отклонява от учението ми — увери го Макото. — Попитай когото искаш от моите професори и те ще ти кажат, че работата ми е толкова отлична, колкото е била винаги.
— След като си такъв ученик — продължи Старк, — предполагам, че трупаш при нея опит по литературни съображения. Или може би я учиш на английски.
— Това е просто забавление — настоя Макото. — Но в крайна сметка всеки опит дава литературни възможности.
— Ще пишеш разкази за нея.
— Обмислям тази възможност.
— Имам идея, която може би ще ти хареса.
Макото се разсмя.
— Ти никога не си чел нещо друго, освен предприемачески доклади.
— Ако напишеш тези разкази, може би ще ги прочета. Дори мога да ти предложа заглавие.
— Така ли?
— Да — потвърди Старк. — Бих ги нарекъл „Бягството на Бандита от Чайнатаун“.
— Завладяващо заглавие — иронично отбеляза Макото. Старк разбираше, че Макото все още не знаеше колко знае баща му. — Кара те да искаш да разбереш какво ще се случи.
— Онова, което се случва, е, че самоличността на Бандита от Чайнатаун ще бъде разкрита — рече Старк. — Голямата изненада в историята е, че той изобщо не е китаец.
— Не е ли?
— Не — потвърди Старк, — не е. Сега могат да се случат две неща, и двете лоши, едното — по-лошо. По-добрата възможност е той да бъде арестуван от полицията и да прекара следващите десет години в затвора, ако успее да оцелее там толкова дълго. Съмнявам се, че в „Сан Куентин“ има толкова много затворници, които се интересуват от литература.
— Това е по-добрата, така ли? — попита Макото. — Звучи доста мрачно. А каква е по-лошата?
— Да бъде убит от разгневените тонги — обясни Старк, — накълцан с китайски нож за месо най-вероятно, защото мразят да имат неприятности заради някой, който се маскира на китаец. С китайски нож за месо, тъй като Бандита го е използвал при един от грабежите си, за да накара всички да вярват, че е китаец.
С безизразно лице Макото каза:
— Това е прекрасен детайл — китайският нож за месо. Не бих си и помислил, че имаш такова богато въображение.
— И аз имам своите светли моменти.
— Твоята история води неизменно до трагедия — рече Макото. — Трябва да ме оставиш да поработя върху нея. Може би ще стигна до по-добър финал. Читателите предпочитат щастливия край.
Старк отговори:
— Не се притеснявай. Аз също имам финал.
— И кой е той? Затворът или смъртта.