— Винаги внимавам.
— Пиши ми често. На японски.
— Трябва да пиша на „кана“ — рече Макото. „Кана“ беше опростена и фонетична азбука. Така и не успя да усъвършенства двете хиляди пиктографски букви канджи, необходими за истинска основна грамотност.
— Взел си речника си, нали? Добра възможност е да практикуваш канджи.
Макото погледна майка си и се възхити, както винаги, на младежкия й вид, деликатността на чертите й, емоционалната й крехкост, издавана от мекия й, почти несигурен глас. Всички илюзии. Изглеждаше като по-малката му сестра, а всъщност годините й бяха два пъти повече от неговите. Изискаността на нейната физика криеше огромна сила. Що се отнася до емоциите, Макото не можеше да си спомни да е проявила страх или унил дух поне веднъж в живота си. Сега, когато имаше толкова много въпроси за самия себе си, той започна да си ги задава и за нея. Знаеше твърде малко подробности за нея, дори по-малко, отколкото знаеше за баща си, а за него той знаеше твърде малко.
— На колко години дойде в Калифорния?
— Двайсет. Казвала съм ти много пъти. — Тя го погледна въпросително.
— Страхуваше ли се?
Тя се усмихна, докато сгъваше старателно риза, която той бе хвърлил в куфара си.
— Нямах време да се страхувам. Ти се роди почти веднага, щом стъпихме на брега.
— Някога съжалявала ли си, че напусна Япония?
— Задаваш ми много въпроси.
— Напускам дома си. Не е странно, че това ме кара да мисля как ти си напуснала своя, нали? Разбира се, ти си напуснала по своя собствена воля и никога не си се върнала. Аз съм принуден да замина, но ще се върна у дома.
— Има една прочута поговорка — каза майка му. — Тъгата е еликсирът на поетите. Никога не съм била кой знае колко поетична.
— Макото-сан, мисис Старк — Джиро се поклони на прага. — Готов ли сте? Аз ще ви придружа до Канада.
— Страхотно — възкликна Макото. — Имам си дори бавачка.
— Тръгвай внимателно — заръча майка му — и се върни в безопасност.
— Не се притеснявай. Една година ще мине много бързо и аз ще се върна, преди да си разбрала.
— Грижи се за него, Джиро.
— Да, мисис Старк.
Джиро обаче нямаше шанс. Когато си спомни последния урок за хватката, която не може да се почувства, Макото го приложи, видоизменяйки го в хватката да се освободи от наблюдението на Джиро на жп гарата. Час след като бе излязъл с Макото, Джиро се върна, тичайки, задъхан обратно в къщата.
— Мистър Старк! Макото изчезна!
Претърсиха жп гарата, разпитаха всеки, когото видяха, и не откриха нищо. Освен през времето, когато бе стоял с Джиро, никой не бе забелязал момче, което да отговаря на описанието на Макото, въпреки че млад мъж от японски произход, облечен като богат колежанин, какъвто беше, несъмнено щеше да предизвика значително внимание. Старк организира търсене и в други части на града, но знаеше, че вече е твърде късно.
Канада не го привличаше. Макото имаше по-добра посока наум. Мексико изглеждаше най-вероятната, ако съдеше по последния им разговор.
Джиро седеше на колене на пода, навел глава от срам. Беше се отпуснал там, неутешим, откакто бе изгубил Макото на гарата. Въпреки че бе облечен в съвременен западен стил, той бе заел позата на самурай, който не е изпълнил дълга си. Двайсет години в Америка, а мисленето му не се бе променило ни най-малко. Старк знаеше, че ако не постъпи деликатно, мъжът може да извърши самоубийство заради срамен провал, както смяташе той.
— Джиро — обърна се с твърди нотки в гласа Старк към него. — Защо си почиваш толкова спокойно? Отивай до телеграфа и изпрати телеграма на Мендоса. Когато се върнеш, бъди готов да заминеш. Ще разчитам на теб да заловиш Макото. И този път да останеш с него.
— Да, сър — отвърна Джиро. — Развързването на езика го оживи. Старк забеляза, че ако се почувстваше достатъчно наказан и достатъчно полезен, щеше да запази живота си. — Какво трябва да напиша в телеграмата?
— Боже господи, човече, за какво мислиш? Напиши му, че Макото може би е на път към него.
— Да, мистър Старк, веднага. — Джиро се поклони и се обърна да тръгне.
— Чакай — спря го Шоджи. Той влезе в стаята с бележка в ръка. — От Ву Чун Хин. Спешно.
Старк знаеше какво пише в бележката и без да я чете. Момичето. Беше забравил за нея. Не и Макото.
Малката спалня на етажа на публичния дом в „Джейд Лотъс“ беше прогизнала в кръвта на шест тела. Четирима от мъжете бяха застреляни, трима в корема, един в лицето. Обгарянията от барута говореха, че е стреляно отблизо. Петият бе изкормен с нож, вероятно собствения му, който все още стърчеше от трупа му точно под гръдния кош. Преди да достигне сърцето му, ножът бе разпилял вътрешностите му по пода. Гневно убийство. Старк погледна момичето. Вероятно изкормвачът бе този, който бе убил Сиуфон. Тя беше красива, около шестнайсет-седемнайсеттодишна, с евро-азиатски черти. Гърлото й беше дълбоко прерязано в основата на шията. Старк отбеляза: