— Щастлив съм.
— Разбира се, благодарните предприемачи ще бъдат доволни да ви възнаградят за вашето участие в това. Да кажем, с хиляда долара.
— Истински благодарните предприемачи биха били по-щедри, струва ми се, като се имат предвид загубите, които понесох като лоялен гражданин. Да кажем, две хиляди долара.
— Изглежда справедливо — съгласи се Старк. Този проблем беше разрешен. Оставаше един друг. Къде беше Макото. При това положение не би отишъл в Мексико. Тогава къде?
— Не беше ли това най-лошата вечеря? — попита Хоуп, когато двете с по-голямата й сестра се качиха в спалнята й. Въпреки че беше с две години по-малка — на единайсет, тя бе по-отворената от двете. — Когато се обръщат един към друг с „мистър Старк“ и „мисис Старк“, знаете, че те спорят за нещо.
— Макото е в беда — обясни й Анджела. — Заради това е всичко.
— Той никога не може да е истински в беда — отбеляза Хоуп. — Той е момче, забрави ли? Така че той се справя с всичко.
— Чух Джиро и Шоджи да говорят за полиция. Нещо лошо се е случило в Чайнатаун.
— Бандита от Чайнатаун — каза Хоуп, изведнъж обзета от тревога. — Дали е ранил Макото?
Анджела поклати глава. Хоуп видя, че иска да каже нещо повече, но неизвестно защо се разколеба.
— Хайде, Анджела, кажи ми.
— Японският ми не е добър — отвърна Анджела. — Може и да не съм разбрала. А те говореха на диалекта от Акаока, което ме затрудни още повече.
— И какво казаха?
Анджела пое дълбоко дъх, преди да отговори.
— Говореха за Макото така, сякаш е убил някого.
— Какво?
Анджела се разплака.
— Не мисля, че той ще се върне някога у дома.
Макото се събуди на борда на парахода „Хавайска тръстика“. Усети, че му се повдига. Не беше само заради огромното количество алкохол, което изпи предната вечер, въпреки че това не помогна, не беше и заради клатушкането на парахода по не съвсем спокойната морска повърхност, въпреки че този фактор допринасяше за неразположението му. Не беше дори заради насилието, кръвта или смъртта, даже не и заради смъртта на Сиуфон. Беше заради обвинението в предателство, което прочете в погледа й, когато очите им се срещнаха с Макото в момента, в който кулито прерязваше гърлото й. Беше й обещал и тя му вярваше, а той я бе изоставил. Не това бе героичният край, който бе предвидил за „Бягството на Бандита от Чайнатаун“.
Не че той бе избягал, не съвсем. Полицията щеше да го настигне, както и тонгите. Матю Старк грешеше. Лошите възможности не бяха само две, бяха три, а третата обединяваше първите две. В крайна сметка щяха да го хванат, а тогава нямаше да има възможност за бягство, но можеше да има и героичен, макар и трагичен край, при който Бандита от Чайнатаун се бие до смърт.
Преди това да се случи, трябваше да направи още нещо.
Макото стана от койката и излезе на палубата. Загледа се в изсветляващото небе на линията на хоризонта на изток.
Страната на изгряващото слънце.
Местоположението й зависеше напълно от собственото ти местоположение, когато слънцето изгрява. Оттук това беше Калифорния. Погледна на запад, към тъмната половина на небето, към Хаваите, към Япония.
Дали Генджи ще се изненада, когато види Макото. А ако Макото види у него това, което мислеше, че ще види, какво щеше да каже, когато Макото му зададе въпроса, заради който прекосяваше Тихия океан — същия, който Матю Старк зададе на Макото в съвсем различен контекст.
Защо?
6
Дивите очи
Съпругата на владетеля даде живот на дъщеря. Годините минаваха, а нито съпругата, нито наложниците раждаха друго дете. Това пораждаше страх у васалите. Без мъжки наследник шогунът не би пропуснал да се опита да прекрати съществуването на рода. Все още владетелят беше спокоен, защото момичето, на съвсем крехка възраст, започна да показва признаци на голяма красота.
Той каза на главния си телохранител:
— Има само едно нещо по-лошо от красива дъщеря. Можеш ли да го назовеш?
Телохранителят отвърна, че не може.
— Грозна дъщеря — каза владетелят.
Телохранителят не знаеше дали владетелят говори сериозно или се шегува, затова нито се засмя, нито се съгласи, а само се поклони в знак на уважение.
1882 година, абатството Мушиндо