— И кои са родителите ви? — попита преподобната абатиса Джинтоку.
Младият мъж се разсмя и отвърна:
— Това е добър въпрос, много добър наистина.
— Разбира се, че е добър въпрос. Аз съм абатисата тук. Моята роля в живота е да задавам въпроси. Как се казвате?
— Макото.
Това беше само собствено име. Много добре. Не беше нейна работа да съди или изисква. След като не желаеше да разкрие повече за себе си, това беше негова работа.
Задоволи се само да каже:
— Предполагам, Макото-сан, че обмисляте живота на отшелник.
— И защо мислите така? — поинтересува се Макото. — Това е най-малко възможният път в живота ми в бъдеще.
— Имам способността да виждам духовните стремления — отвърна абатисата. Изобщо нямаше подобни способности. Просто разпознаваше безпогрешно скъпото облекло, добре подредената коса и увереността, която излъчваше животът в охолство. Всичко това тя видя у Макото много ясно. Абатството Мушиндо като всяка друга религиозна институция винаги имаше полза от покровители. Малко религиозно ласкателство можеше да се окаже много полезно. Дори онези, които се смятаха напълно лишени от вяра, омекваха, когато им кажат, че имат призвание.
— О, така ли? — Макото й се усмихна. — Казахте, че вашата роля е да задавате въпроси. Винаги съм смятал, че религиозните водачи отговарят на въпросите.
— Аз не съм религиозен водач — опроверга го тя. — Не съм нищо повече от портиер. Почиствам и държа нещата на мястото им. Метафорично казано. Ще изпиете ли един чай с мен? Можем да продължим да разговаряме.
— Благодаря ви, преподобни портиере — каза той и се поклони със събрани длани пред гърдите си по будистки маниер. — Може би някой друг път. Сега трябва да се върна в Токио.
— За да откриете родителите си — предположи абатисата — или себе си?
— Едното не води ли непременно до другото?
— Много добър въпрос, Макото-сан. Може би вие също имате талант за портиерска работа.
— Благодаря ви за комплимента — рече той. След като отново се поклони, той се обърна и тръгна по пътеката към портата на абатството.
Тя не откъсна очи от него, докато той не се изгуби от поглед. На кого й напомняше? Добре де, щеше да се сети по-късно. А и да не се сетеше — нямаше никакво значение. Беше сигурна, че ще го види отново. Думите му за истинската история на битката показваха степен на интерес към Мушиндо, който надхвърляше обичайния. Да, Макото-сан щеше да се върне, може би като щедър и редовен покровител. Тя отвърна поглед от вратата и продължи към работилницата си.
От многобройните задачи, произтичащи от поста й, преподобната абатиса Джинтоку се наслаждаваше най-много на подготовката на свещените реликви. Преди да бъдат предложени на публиката, куршумите, овъглените дървени остатъци и останките от ръкописи трябваше да бъдат поставени в мускали, изработени от кухи бамбукови пръчки, всеки от които с размера на малък пръст, които на вид не се различаваха много от мумифицирани мощи и служеха да припомнят полезно на гостите на храма за несигурното положение и неизбежния край на всички живи същества. След като гостът направеше избора на мускал и съдържанието му бъдеше потвърдено, с благодарност се приемаше дарение, а отвореният край на бамбуковата пръчка се затваряше с бамбукова тапичка. В началото реликвите се продаваха на определена цена, но абатисата, природно предприемчива, с тънък усет към човешката природа, смяташе, че даренията ще донесат по-голям приход, убеждение, което бързо беше потвърдено от десетократното увеличаване на приходите. Когато бъдеха оставени сами да решават, онези, които търсеха материална помощ от духовната сфера, винаги заставаха на позицията на щедростта, в противен случай можеха да обидят самия дух, чиято помощ търсеха.
По-късно абатисата започна да прибира мускалите с куршуми и да поставя още по-малки фрагменти дърво и части от ръкописи в кухите бамбукови пръчки. Тяхната популярност намали значително наличността им, която някога изглеждаше неизчерпаема. След като реликвите свършеха, тя нямаше да се поколебае да започне производството им — твърдото й религиозно убеждение беше, че искрената вяра, а не материалната реалност е от огромно значение, — за по-просто обаче тя предпочиташе колкото е възможно по-дълго да предлага оригинални реликви. Не виждаше обаче никаква ценност в безотговорната честност. Ако реликвите от абатството се изчерпеха, потокът от посетители щеше да секне, както и препитанието на значителен брой от жителите на село Яманака. Като доверен духовен водач на общността съзнателно тя не можеше да допусне това да се случи.