Буда не оправи врата на Ясуко, но може би чу молитвите й и им откликна по свой начин, защото един ден съвсем изведнъж цялата й мъка, разочарование, гняв и ненавист към самата себе си изчезнаха и тя изпадна в състояние на тих покой.
Преподобна абатисо, каза тя, искам да приема духовен сан.
Абатисата направи това, което си спомняше от церемонията по посвещаването на Джимбо от стария абат Дзенген, когато Джимбо стана последовател на Буда. Единственото, в което тя бе напълно сигурна, беше повтарянето на Четирите велики обета, затова накара Ясуко и останалите събрали се да повторят обетите сто и осем пъти, като в края на всяко повторение се просваха на земята.
Давам обет:
Да спася неизброимите живи същества…
Да премахна завинаги безкрайните изблици на желание, гняв и погрешни възгледи…
Да отворя очите си за безкрайната пътека на истината…
Да приема изключително благотворния Път на Буда.
Церемонията отне по-голямата част от предобеда и всички участващи изпитаха умора на гласа и на тялото, която доведе някои до изтощение. След това абатисата реши, че три повторения ще са достатъчни за всеки бъдещ кандидат, а вместо да се просва на земята, той можеше само да се поклони. В крайна сметка не бе ли вярно, че искреността, а не формата бе ключът към спасението?
Въпреки съмнителната ортодоксалност на церемонията тя, подобно на молитвите на Ясуко, имаше някакъв ефект, защото оттогава насетне Ясуко се държеше напълно в съответствие със заявените намерения. Тя практикуваше така последователно, както и Горо. Постепенно останалите последваха примера й.
По същество смехотворната ситуация не убегна на преподобната абатиса. Истинските духовни типажи на Мушиндо бяха един почти ням идиот и осакатена неуспяла самоубийца. Въпреки това, с течение на времето, тя също започна да се ангажира с медитация дори когато не беше необходимо заради гостите.
Тя безмълвно зае мястото си сред останалите сестри.
Докато седеше, обмисляше количеството на дървените фрагменти, куршумите и парчетата от ръкописи, които бяха останали, и размишляваше колко дълго те ще бъдат източник на свещени реликви. При ръкописите положението бе най-критично, защото те най-трудно можеха да бъдат заместени от новия материал. Парчето олово изглеждаше абсолютно същото като предишното, същото можеше да се каже за фрагментите овъглено дърво. Във вида на старата хартия имаше обаче нещо, което засега тя не можеше да имитира. Питаше не за пръв, а не и за последен път дали те бяха остатъкът от ползващия се с лоша слава сборник от заклинания „Аки-но-хаши“, създаден от принцесата вещица госпожа Шидзука в древни времена. Не че имаше значение. Важното беше качеството, а не произходът. А и това не беше от непосредствена грижа.
Беше започнала с дванайсет ръкописа, а в момента разполагаше с по-запазените части от останалите девет. Въпреки това не вредеше да се мисли за бъдещето. Мислеше за това, когато започна да медитира, но не дотам, че да стигне до някакво решение, а само колкото да оформи идеята и после да я остави настрани.
В следващия миг тя чу звуците на Мушиндо.
Когато беше малка, мистериозните викове, вой и плач я плашеха, както и всяко друго дете в селото. Това място е омагьосано, говореха си те. Слушай. Това са гласовете на измъчените души и демоните. Когато се заслушаха, им изглеждаше извън всяко съмнение, че чуват свръхестествени гласове. Но само ако се заслушаха. И независимо от колко близо слушаха, никога не различаваха какво казват гласовете. Което, разбира се, само прибавяше още по-голямо вълнение към детския страх. Ако вършеха работата си, тогава не чуваха нищо, освен вятъра в дърветата, крясъците на птиците и на някоя лисица, бълбукането на потока, гласовете на дърварите, които си подвикваха в далечните долини.
В началото на медитацията на абатисата онова, което чуваше, приличаше повече на звука на вятъра, животните, водата и далечните гласове, а когато дишането й се забави и вниманието й се съсредоточи, то неумолимо я отнесе към демоничния характер на фантазиите й от детството. Дали беше така, защото се заслушваше? Или това наистина бяха гласовете на обитателите на световете, които я призоваваха и й напомняха за мимолетността на живота на този свят? Дали винаги е било така, или започна с пристигането на госпожа Шидзука на това място преди шестстотин години? А ако е така, означаваше ли то, че госпожа Шидзука наистина е вещица? Или звуците — реални или фантастични — вече не бяха незначителни странности при навлизането в медитация?