Тя не му каза, че всички малки момчета смятат бащите и майките си за красиви. Ако отронеше и дума, щеше да се разплаче.
Той изпъчи гърди и личицето му прие войнствен и намръщен вид.
— Излъчвам ли увереност на воин, мамо?
— Стой близо до Го — посъветва го тя — и прави каквото той ти каже. Ако съдбата ти е да умреш, тогава умри без колебание, без страх, без съжаление.
— Добре, мамо. Но не мисля, че ще умра в тази битка. — Той пъхна пръст под шлема си и се почеса. — Преди сто години в битката при Ичинотани владетелят Йошицуне е разполагал с едва сто мъже срещу многохилядния си враг. Точно както и аз. Сто двайсет и един души срещу пет хиляди. Той е спечелил и аз ще спечеля. Дали ще разказват за мен легенди, след като умра? Мисля, че ще разказват.
Госпожа Кийоми бързо се отвърна и изтри очите си с меката коприна на ръкавите си. Когато отново се обърна, тя се усмихваше. Подбра думи, които биха подхождали на приказка и ги каза:
— Когато се върнеш, ще измия кръвта на нашите арогантни врагове от меча ти.
Личицето на Хиронобу грейна. Подобно на воин преди битка, той се отпусна на едно коляно и направи кратък воински поклон.
— Благодаря ти, майко.
Тя постави ръце на пода пред себе си и на свой ред се поклони ниско.
— Знам, че ще направиш всичко, което зависи от теб, господарю.
— Господарю — повтори Хиронобу. — Ти ме нарече „господарю“.
— А не си ли?
— Да — отвърна той и се изправи на крака. Отново се гледаха в очите. — Господар съм.
Тя не очакваше да го види отново. Когато куриерът донесеше съобщението за смъртта му, тя щеше да нареди да подпалят замъка, а после щеше да забие острието в шията си. Нямаше да има приказна победа, нито легенди за красота и смелост. Ала и двамата щяха да имат нещо общо с героите и дамите от тези приказки. Никога нямаше да остареят.
Няколко дни по-късно пристигна куриер, но той донесе новината не за смъртта на Хиронобу, а за победата му. Лятото, което започна с такава трагедия, завърши с удивителен триумф. Шепата самураи бяха унищожили най-добрата част от армия, значително по-многобройна от тях.
Мълвата за невероятната победа на владетеля Хиронобу в горите на Мурото се разпространи много бързо. От всички посоки в имението запристигаха поклонници. Всички бяха чули за знамението на врабчетата и нямаха търпение да видят лично младия владетел. Малкият замък, веднага прекръстен на „Облак врабчета“, се пренасели. В края на продължаващите една седмица тържества, когато стана ясно, че повечето от посетителите високопоставени самураи ще издъхнат от алкохолно отравяне, ветрове с непредвидима променливост и необичайно много светкавици и гръмотевици станаха предвестници на задаваща се буря в ранната есен. Онези, които се бяха приготвили да си тръгват, се подготвиха да останат още известно време. Изглеждаше невъзможно, но всички станаха пияници. Изненадващо, никой не умря от това.
Само Го остана трезвен. Израснал с кумис, силното кобилско мляко, той така и не прие вкуса на оризовото вино, въпреки че бе в Япония от десет години. Когато минеше край някоя пиянска компания, хората често го викаха:
— Го!
— Господарю генерал!
— Господарю Го!
На лицето му се изписваше усмивка, която обаче не идваше от сърцето му, и така Го отвръщаше на веселието на другите. Струпването на тълпи в оградени места го правеше неспокоен. Все още пазеше номадската си привързаност към откритите пространства и мразеше затворените. Когато зад стените на замъка имаше толкова много хора, гърлото му се стягаше, не му достигаше дъх и той се потеше, сякаш беше в ранен стадий на смъртоносна болест.
Ала не тълпата и стените го правеха така неспокоен. Много повече го безпокоеше бурята. Никога не бе виждал толкова насъбрала се сила в небето. Нито в родните си степи, нито в огромните равнини на Китай, нито в планините и долините на Япония. Чести вълни от светкавици осветяваха небето, последвани моментално от чаткащите копита на хиляди препускащи призрачни коне. В непредсказуемия интервал между светкавицата и съпътстващата я гръмотевица Го потръпна. Обстановката изглеждаше още по-зловеща от странната липса на буря на земята. Въпреки вихрените събития на небето до долу не достигаше нито вятър, нито дъжд, нито друго явление, което да е последица от бурята. Това беше предзнаменование. Несъмнено. Но за какво? Едва ли възвестяваше настъпването на друг Танголхун. Го бе последният от този род и имаше само един наследник — сина му Чиаки. Проклятието на предсказанието можеше да бъде дарено със сила само от жена. Съпругата му беше родила момиче преди Чиаки и след него — още две момичета — Го уби всичките три женски при раждането.