Сега владетелят Бандан се разсмя.
— Този път аз се шегувах. Аз съм воин, а не свещеник. Не моля небето за милост. Разрешавам проблемите си със собствените си ръце. Ще измисля нещо друго.
— Вече го измислихте. Постройте храм.
Владетелят Бандан се намръщи.
— След като боговете не са запазили целомъдрието й, очевидно те няма да ми разкрият виновника сега, независимо дали ще построя един храм или десет.
— Постройте храм не заради себе си — настоя госпожа Кийоми, — а заради госпожа Новаки. Нека се оттегли там за, да кажем, две години. Може да роди там детето, далече от клюките, да има време да върне емоционалното си равновесие и да се приспособи към изискванията на майчинството. А когато се върне, тя вече няма да е обект на такова любопитство и злобни приказки. Възможно е по това време бащата вече да се е разкрил, най-вероятно чрез бягството си заради вашите думи за мъчения и смърт. Тогава вие…
— … ще го преследвам като куче, каквото е, и ще го унищожа! — обяви владетелят Бандан.
— … ще простите на нея и на него за тяхното младежко прегрешение с пълно разбиране за романтичната простъпка на младите…
— Да му простя? Никога!
— … и като си дадете сметка, че само като приемете бащата във вашето семейство — твърдо продължи госпожа Кийоми, — можете да оставите в миналото неудобството и скандала.
Владетелят Бандан вече бе отворил устата си да изрази допълнително несъгласие, но спря, преди думите да са излезли. Затвори уста и се поклони.
— Права сте, госпожа Кийоми. Това е единственият начин на действие. Благодаря ви, че така мъдро ръководите този невеж войник. Вече се сещам за подходящо място. Братовчед ми, владетелят Фумио, управлява имение на север и то ще бъде подходящо за целите ми.
През зимата госпожа Кийоми започна да сънува странни сънища. Най-странното в тях беше, че тя не можеше да си спомни нищо от тях, с изключение на поразително красивата млада жена, която се явяваше във всеки сън, и начина, по който говореше на госпожа Кийоми. Тя я наричаше „госпожо майко“. Така жените се обръщаха към свекървите си. Убедена, че сънува бъдещата съпруга на Хиронобу, госпожа Кийоми започна да се заглежда в личицето на всяко малко момиченце, което срещаше, за да разпознае жената от сънищата си. Въпреки че сънищата продължаваха, тя не можеше да си спомни нищо друго от тях, независимо колко много се опитваше. И въпреки че търсеше жената у всяко момиче, не я намираше.
Следващата пролет, няколко седмици преди седмия си рожден ден владетелят Хиронобу спечели втора голяма победа, този път по склоновете на планината Тоса. В същото време в съседното имение госпожа Новаки раждаше дъщеря си. Детето бе необичайно спокойно — толкова спокойно, че малцина очакваха да оцелее. Въпреки че й бе дадено име, съответстващо на благородническия й статут, всички я наричаха Шидзука — Спокойната.
Тя не умря и спокойствието й не продължи дълго. През втората седмица от началото на живота си тя започна да пищи и да плаче почти непрекъснато. Спираше единствено от изтощение или за да спи на пресекулки, да суче с ожесточено безразсъдство, след което дълго време да не иска да яде. Тя беше дете, а децата не виждат, но онова, което не виждаше, я ужасяваше. Очите й се въртяха във всички посоки.
Тя пищеше.
Нямаше да умре и нямаше да спре да пищи.
Продължаваха да я наричат Шидзука — понякога с надежда, винаги от отчаяние и все повече и повече като проклятие.
На следващата година, когато госпожа Кийоми посети абатството Мушиндо, й се предостави случай да обмисли близкото минало. Току-що завършилите четири сезона затвориха най-странната и бурна година в живота й. Сега тя започна да разбира защо понякога хората изведнъж ставаха отшелници и приемаха монашеството. Ако тя имаше качествата за него, това бе мястото за нея. Беше твърде далече от дома, за да го посещава с лекота, но не и толкова далече, че посещенията й да са невъзможни. Това означаваше, че приятели и роднини от стария й живот нямаше да се появяват непрекъснато, за да отслабват отдадеността й на свещената самота, но нямаше и да е напълно откъсната от тях. Това нямаше да е благотворно. Нерядко напускането на света е по-трудно за тези, които остават в него, отколкото за тези, които го напускат.
Беше достатъчно близо до северната граница, за да създава чувство за опасност и поради това и за неотложност, полезна предпоставка за онези, които търсеха пробуждане за Пътя на Буда. В същото време не и много близо до земите на варварите емиши, че всяка атака да е напълно вероятна. Най-близкото село — Яманака, беше на един час път пеша в долината под малката планина, на върха на която беше абатството. Това също беше идеално, тъй като близостта му даваше възможност за кратко време да се осигуряват храна и работна ръка, а отдалечеността му предотвратяваше излишното общуване, а по размер бе достатъчно, за да осигурява подкрепа на малката религиозна общност без затруднения.