Цяло нещастие беше, че това абатство трябваше да бъде изградено; разбира се, бяха възможни по-лоши резултати, въпреки че не много.
От градината на абатството, където госпожа Кийоми чакаше госпожа Новаки, тя чуваше гласа на Хиронобу от близката горичка и приглушените отговори на Го.
Още едно лято бе дошло и почти си отиваше, а всичко беше различно. Само преди една година съпругът й, владетелят на Акаока, контролираше няколко земеделски стопанства и рибарски хижи без особено значение в малък ъгъл на остров Шикоку. Сега синът й Хиронобу, седемгодишен, управляваше територия от двете страни на Вътрешно море. Беше получил клетва за вярност от владетелите Бандан и Хикари и се беше издигнал до велик владетел. В две светкавични кампании войските на малкото й момче толкова силно удариха режима на Ходжо, че мнозина предвиждаха незабавното му падане.
Преди година госпожа Новаки беше четиринайсетгодишна девица, достатъчно красива семейството й да се стреми към връзка с императорската фамилия в Киото. Сега беше петнайсетгодишна майка на душевноболно дете, заточена в абатство далече от дома, абатство, изградено специално, за да осигури убежище за нея и нещастното й потомство. Заради дефектите на детето беше очевидно, че никоя от тях никога няма да напусне абатството.
Преди година на госпожа Кийоми никога не й се беше случвало да пътува толкова далече на север поне веднъж. Всъщност бе прекосявала Вътрешно море, когато напусна дома си в Кобе, за да се омъжи за бащата на Хиронобу, и по време на годишните си посещения при семейството си. Сега бе обещала на владетеля Бандан, че ще посещава два пъти в годината дъщеря му — през пролетта и през есента, за да види дали е добре. Тъй като беше майка на даймио и самият даймио я придружаваше по време на тези визити, за владетеля Бандан беше голяма чест, особено като се имат предвид неприятните обстоятелства. Тази обикновена проява на любезност го обвързваше още повече с Хиронобу чрез изискванията за чест и реципрочни задължения.
Като де факто регент на сина си за нея беше необходимо да обмисля тези неща. Официалният регент генерал Рюсуке беше добронамерен, но некомпетентен. Той беше регент само защото като старши оцелял командир на армията на рода това се очакваше от него — и защото беше достатъчно интелигентен да знае, че не е достатъчно умен, за да упражнява властта, с която бе облечен. В противен случай щеше да се наложи да бъде убит, тъй като да бъде пренебрегнат би било такава непростима обида, че той би бил задължен да устрои заговор срещу госпожа Кийоми и Хиронобу, независимо дали искаше или не. Тя, разбира се, не би го направила сама. Само вещиците убиваха враговете със собствените си ръце, обикновено с отрова или с тънка жица или игла в храма, под косата, или чрез задушаване. Последните два метода бяха практически неразкриваеми и затова бяха предпочитани от вещиците, които спяха с жертвите си. Мисълта да спи с тъпак като генерал Рюсуке предизвика гримаса на лицето й. Само това щеше да е достатъчно да я възпре дори да беше вещица. В интерес на истината, ако се налагаше да бъде извършено убийство, щеше да го извърши Го. Въпреки че беше варварин, той беше непоколебимо верен, както би бил всеки самурай. Какво щастие, че двамата със сина й можеха да разчитат на него.
Откъм абатството се дочу неистовият плач на бебе. Шидзука бе будна.
Хиронобу се покатери на един оголен камък и попита:
— Го, ако трябва да защитаваш това абатство от нападение, как ще го направиш?
Го отвърна:
— Преди всичко ще престана да се правя на такава лесна цел за вражеските стрелци.
— Сега наоколо няма вражески стрелци — учуди се Хиронобу. — Казах „ако“.
— Вие сте велик владетел — зае се да му обясни Го. — След като ще правите предположения за съществуващите условия, тогава трябва да знаете, че преди всичко трябва да предполагате каква е опасността, а не сигурността.
Хиронобу унило слезе от камъка.
— Необходимо ли е непрекъснато да се притеснявам, че мога да бъда убит?