— Никога не бива да се тревожите за това — възрази Го, — а винаги да си давате сметка за тази възможност. Завладяхте петнайсет провинции със силата на оръжието и така превърнахте в свои кръвни врагове бившите васали и роднини на петнайсетте владетели, на които помогнахте да се преселят в Чистата земя.
— Те се заклеха да ми се подчиняват в замяна на живота си.
— Наистина ли сте толкова млад, господарю?
— На седем съм — отговори Хиронобу. — Не съм толкова млад.
Внезапно отвъд стените на абатството се чу силен, пронизителен вой.
Хиронобу се приближи към Го.
— Измъчват някого. Не е редно да го правят на такова свято място, нали?
— Никого не мъчат. Плаче бебе.
— Бебе? — Хиронобу се заслуша, но на лицето му бе изписано съмнение. — Чувал съм как плачат бебетата. Звукът не е такъв.
— Бебе е — настоя Го. В студената пустош на гърдите му той чу как отекват думите му. Бебе е, беше казал той, но искаше да каже, че е вещица.
Как се беше случило? Той не знаеше. Беше си припомнял тази нощ отново и отново и въпреки това не знаеше.
В един момент той помагаше на дъщерята на владетеля Бандан да стигне до временното си жилище. В следващия лежеше с нея в руините на старата варварска крепост „Емиши“ на един час езда от замъка. Беше се възползвал от младостта и неопитността й, разбираше го. Не беше искал това да се случи, съвсем не. Отначало беше просто разходка, после препускане с неговия жребец, след това убежище в тези развалини от внезапно плисналия дъжд. После — после беше твърде късно да мисли, защото стореното бе сторено.
Го не се страхуваше от смъртта. Очакваше да умре на бреговете на залива Хаката, когато дебаркира там с монголската армия преди десет години и вероятно щеше да умре. Оттогава всеки миг бе подарък от боговете. Сега смъртта бе само въпрос на време. Момичето бе обещало да не казва нищо, но то беше едно момиче, нищо повече. В крайна сметка някой щеше да разбере, а след като някой научеше, баща й щеше да узнае рано или късно. Накрая главата на Го щеше да бъде побита на копие пред стените на замъка на владетеля Бандан. Тази сцена предизвика горчива усмивка на устните му. Поне можеше да изпита удоволствието да е сигурен, че кръвта на майка му щеше да умре заедно с неговата. Вещиците плетяха заклинанията, когато нямаше прекъсване на генеалогичната линия. Ако никоя не се родеше от Го, нямаше значение колко дъщери щяха да се родят на Чиаки или неговите потомци. Заклинанието щеше да бъде нарушено.
Но седмиците минаваха и от владетеля Бандан до владетеля Хиронобу не идваше никакво съобщение, което да иска главата на Го. Може би Новаки бе по-решителна, отколкото той предполагаше. Колкото и невероятно да изглеждаше, тя беше запазила тайната. Ако продължаваше да се държи така, от неговата лудория нямаше да последва никаква неприятност. Когато пратеникът най-сетне дойде, той не беше официален куриер, а клюка и тя донесе нещо по-лошо от искане за главата на Го. Господарката Новаки бе бременна. Той знаеше точно какво се е случило. По някакъв начин майка му беше победила. Тя го беше използвала за последен път от гроба, за да открие пътя на друг като себе си.
Трябваше да убие вещицата. Най-сигурният начин беше да бъде убита Новаки, така че вещицата да умре в утробата й. След раждането си вещиците можеха да бъдат убити много трудно, дори като деца. Хората около тях неволно изпълняваха заповедите им, принуждавани от неведоми сили да се подчиняват на неизречени заповеди. Дядо му и баща му — и двамата силни воини, бяха превърнати в кухи обвивки на своята предишна форма от капризите на жена, която беше дъщеря на единия и жена на втория. През целия си живот като момче, младеж и мъж, Го се срамуваше от язвителните забележки на хората от неговото племе. Момчето на вещицата. Куче на жена. Потомък на евнух. Пред майка му обаче те се страхуваха, държаха се почтително, раболепно. Мразеха я и презираха потомството й. Ала когато тя заговореше за бъдещето, я слушаха и правеха жертвоприношения. Когато правеше заклинания, болни оздравяваха, здрави умираха, глухи започваха да чуват, а враговете й ослепяваха. Или поне често така изглеждаше. Достатъчно често майка му обичаше да му напомня да поддържа огъня в техния лагер, конете им да са нахранени и напоени, а собствените им кореми да са пълни.
Как да убие Новаки? Проблемът бе труден. Тя беше дъщеря на владетел, затворена в най-вътрешната част на замък, чийто план му бе непознат. Трябваше да се вмъкне вътре, без никой да го види. За жалост, той не владееше изкуството да се промъква невидим. Неговият стил бе стилът на ездача. Да атакува на кон, галопирайки, от неочаквана посока. Тактика, която ни най-малко не подхождаше на женското отделение в замък. Чакаше да му се предостави възможност, каквато и да било възможност, но не получи никаква. Детето се роди два месеца преди определеното време.