Беше момиче — както той знаеше, че ще бъде и от което се страхуваше.
— Бебе е — настоя Го.
— Сигурен ли си? — попита го Хиронобу, а изражението му все още издаваше съмнение.
— Да.
— Видя ли го?
— Не.
— И аз не съм — рече Хиронобу. — Нито пък майка ми. Никой не го е виждал. Странно е, не мислиш ли?
Го поклати глава.
— Има нещо не наред в това дете, щом семейството не иска да го покаже. Което би било съвсем естествено.
Това събуди интереса на Хиронобу.
— Да не мислиш, че е деформирано? Че ще изглежда ужасно, така ли?
— Не е деформирано. — Детето беше душевноболно, факт, който будеше надежда у Го. Всички вещици бяха по същество луди, разбира се, но ако някоя го покажеше съвсем явно, щеше да има по-малка възможност да манипулира, да мами и да обърква. В този смисъл лудостта бе по-приемлива от деформацията. Вещицата можеше да бъде грозна. Това се очакваше от нея. Майка му обаче не беше грозна. Тъкмо обратното, а това й даваше повече възможности за измама.
— По-добре отидете да се видите с майка си, господарю. Според мен посещението й при госпожа Новаки ще започне скоро.
— И защо да ходя? — намръщи се Хиронобу. — Не се интересувам от бебета — независимо дали са деформирани или не, може би съм малко любопитен. Нито искам да знам какво ще говори майка ми. Ето за какво ще разговарят двете: за бебета и майчинство.
— Владетелят Бандан е най-силният ви васал — припомни му Го. — Вие го удостоихте, като посетихте страдащото му потомство и показахте съчувствие към него. Така неговият дълг на честта към вас става още по-голям и го обвързва още повече. Това е въпрос на мъдро командване, а не майчинство и бебета.
— Така казваш ти. Но ти не си този, който трябва да изтърпи всичко това. — Ала Хиронобу постъпи както му бе поръчано и отиде при двете дами. На вратата на храма той се обърна и извика на Го: — Защо и ти не дойдеш?
— Мен не ме допускат — отвърна Го. — Госпожа Новаки е в изолация.
— Тогава защо на мен ми е разрешено? Защото съм дете?
— Защото сте велик владетел на провинция.
Отговорът, който той не очакваше, му достави голямо удоволствие. Когато мина през вратата, се усмихваше.
— Ето го — каза госпожа Кийоми.
Той видя майка си и госпожа Новаки да седят в открита стая с изглед към дворцовата градина. Госпожа Новаки беше същата Но-чан, която през миналите лета бе гонила хвърчила заедно с него, с която играеха на криеница и си разказваха истории за призраци, когато трябваше да спят. Това беше преди той да стане велик владетел. И преди тя да порасне така изненадващо. Изглеждаше много различно от момичето, което той помнеше. Не толкова заради дрехите й, въпреки че безличните сиви роби на монахиня, които носеше, контрастираха рязко с цветното кимоно, което тя обикновено носеше. Лицето, очертано от качулката, принадлежеше на красива жена.
Госпожа Новаки му се поклони.
— Съжалявам, че ви причиних неудобство, господарю.
Хиронобу отвърна на поклона й.
— Радвам се да ви видя отново, госпожо Новаки. — Той се опита да измисли какво още да каже, но не можа да се сети нищо повече. Тя му се усмихна и той усети, че се изчервява. Кога бе станала толкова красива?
Госпожа Новаки отбеляза:
— Виж ти, колко е пораснал за толкова кратко време.
— Да — намеси се госпожа Кийоми, — деца… — Тя спря внезапно след изговарянето на тази дума, после продължи припряно: — Децата растат учудващо бързо.
— Вие можете да имате големи очаквания — отбеляза госпожа Новаки. — Младия господар го чака блестящо бъдеще. — Очите й се навлажниха, но тя се усмихна и сълзите й не потекоха.
Хиронобу не чуваше бебето да пищи. Трябва да беше заспало. Беше чул две от неговите прислужници да разговарят преди двамата с майка му да отпътуват от абатството. Едната от прислужниците каза, че е разбрала от прислужница на владетеля Бандан, че бебето не пищяло само когато спи. Другата допълни, че разбрала от сестрата на един от конярите на владетеля Бандан, че когато то пищи, конете изпадали в паника и се опитвали да избият вратите на конюшнята. Никоя прислужница не познаваше човек, който да е виждал бебето, но въпреки това и двете бяха сигурни, че е страшно за гледане.