Докато майка му и Новаки разговаряха, той огледа стаята колкото бе възможно по-прикрито. Мислеше, че спящото бебе може да е някъде зад Новаки, но не беше. Това беше разочароващо. Изпитващо огромно любопитство. Го твърдеше, че бебето не е деформирано, но Хиронобу не му вярваше. Нормално бебе не би имало такъв загадъчен, животински глас и не би пищяло толкова силно. Нормално бебе не би предизвиквало паника сред конете, особено сред свирепите военни коне, които яздели владетелят Бандан и неговите самураи.
Как ли изглеждаше всъщност? Беше сигурен, че има голяма уста, може би дори муцуна на мечка. Също остри зъби. А, беше твърде малко, за да има зъби, но когато му изникнеха, щяха да са остри. Може би в няколко реда като на акула. А дали имаше очи, които никога не примигваха, като на змия? Гъста козина като на язовец или остра и четинеста като на дива свиня? Дълга опашка, която имаше високо мнение за себе си, като на котка? Сигурно беше ужасяващ малък звяр! Нищо чудно, че владетелят Бандан бе изпратил дъщеря си в изгнание толкова далече от дома. А кой беше бащата?
Преди бебето да се роди, прислужниците споменаваха имената на много самураи като възможности, самураи на служба при владетеля Бандан, владетеля Хикари и дори Хиронобу. Ала никой не мислеше повече така, твърдяха прислужниците. Сега вече всички бяха сигурни, че бе замесен призрак или демон. Възможно бе да е използвал мъжко тяло, но мъжът бе средство; неговата самоличност беше без значение. По-важното беше кой е призракът, кой е демонът? За да бъдат изречени правилните молитви, заклинателите трябваше да знаят кой конкретно зъл дух да атакуват. Повтарящите се думи, с които можеше да бъде прогонен един, можеха да имат обратния ефект върху друг и да го направят по-силен и по-ужасен отвсякога. Това беше според прислужниците много трагична и опасна ситуация и за всички бе по-добре майката и детето да бъдат далече, в абатството на север, тъй като се предполагаше, че злото щеше да ги последва там.
— Хиронобу, какво си въобразяваш, че правиш? — Думите на майка му го стреснаха. Не си мислеше, че тя го следи какво прави. — Държиш се, сякаш си крадец.
— Не правя нищо, майко. Тук съм само защото Го каза, че трябва да дойда.
— Сигурно съм, че Го не е имал предвид да останеш. След като поднесе почитанията си на госпожа Новаки, можеш да се присъединиш към Го отвън.
С безизразно лице Хиронобу не направи и най-малко усилие да й се подчини. Остана на място, намръщен, и каза:
— Няма да стане. Подхвърлян съм ту тук, ту там от телохранителя и майка си, което не подхожда за велик владетел.
Госпожа Кийоми се усмихна.
— По принцип си прав. Но това напълно подхожда, когато става дума за седемгодишно дете. Моля те, дръж се подобаващо и прави каквото ти се казва. — Тя се поклони, но това бе небрежен поклон на майка към детето й, а не на дама пред господаря й.
— Двете неща не са съвместими — упорстваше Хиронобу. — Когато съм велик владетел, значи съм велик владетел. А ако съм малко момче, значи съм само това.
— Двете ти роли не са съвместими, вярно е — съгласи се госпожа Кийоми. — Моля те въпреки всичко да ги примириш една с друга. В бъдеще, когато бъдеш предводител на рода както фактически, така и по име, понякога ще трябва да правиш две, три или дори четири неща едновременно и не всички от тях ще бъдат съвместими помежду си. Ако не можеш да правиш тези неща и да ги съчетаваш хармонично, дори хармонията да изглежда невъзможна, тогава никога няма наистина да бъдеш велик владетел. Ще носиш само титлата. — Майка му отново се поклони, този път по-дълбоко, освен това задържа поклона. — Надявам се моят господар да намери нещо ценно в думите ми.
Хиронобу отвърна на поклона й с поклон със съответната дълбочина и също го задържа. После каза също толкова официално:
— В думите ви има толкова истина. Благодаря ви за тях.
На излизане от помещението, за да се върне при Го, той чу Новаки да казва:
— Свършили сте превъзходна работа. Той е повече малък мъж, отколкото малко момче.
Когато напускаше храма, той се усмихваше още по-широко, отколкото когато влизаше в него. Не беше успял да види бебето, както се надяваше. Нямаше значение. В бъдеще щеше да има други възможности. Един ден щеше да го види. Обеща си, че ще го направи. Може би дори щеше да успее да си отреже малко от козината му и да я покаже на приятелите си в замъка.