1308 година, абатството Мушиндо
По времето, когато в живота й се случи голямата промяна, само преподобната абатиса Суку все още говореше за нея като за Шидзука. В отсъствие на абатисата всички я наричаха Дивите очи заради най-характерната й черта, бързата смяна на посоката, в която гледаха, осведомеността, която излъчваха, и израза, който поддържаха очите й в постоянно движение — освен в случаите, в които се втренчваха неотклонно в гледка, която само те виждаха. Вече не пищеше непрекъснато както като пеленаче, въпреки че понякога звукът от измъчения й глас ехтеше из храма безкрайно в продължение на дни. Присъствието й беше толкова разрушително, че убежище в абатството Мушиндо търсеха само монахини, които бяха сериозни, посветени на вярата, не можеха да бъдат лесно отклонени от търсенето на Пътя, въпреки щедрото покровителство на госпожа Кийоми и владетеля Бандан, които правеха условията там значително по-малко сурови, отколкото на повечето места с религиозен порядък. Една от монахините, която бе забелязала, че очите на сънуващите се движеха горе-долу по същия начин под затворените клепачи, изразиха мнението, че момичето никога не е било напълно будно, нито напълно заспало. В крайна сметка другите монахини се обединиха около тази гледна точка, тъй като те можеха да обяснят защо тя виждаше неща, които не съществуваха, когато очите й бяха отворени, и никога не даваха доказателство за спокоен сън, когато бяха затворени. Тя се гърчеше и се извиваше и плачеше, мълвеше неразбираеми думи почти непрекъснато. Беше дори възможно да е по-спокойна, когато е будна, тъй като имаше продължителни периоди, през които стоеше, седеше или лежеше неподвижно, с втренчени очи, сякаш замръзнали на място заради това, което вижда.
Когато настъпваше промяна, тя идваше буквално без предупреждение.
Двете монахини, които отговаряха този ден за почистването и нахранването на момиченцето, решиха да отложат изпълнението на задачите си. Вълчият вой, прекъсван от ридания, им показваше, че да продължат да работят сега беше напълно безполезно. Тъкмо обсъждаха как ще е по-добре — да поискат разрешение от абатисата или да действат по своя инициатива, когато плачът изведнъж секна. Бяха свикнали да чуват как налудничавият, изпълнен с тъга глас бавно и на пресекулки утихваше и настъпваше тишина, сякаш вследствие на удушаване. Никога досега не го бяха чували да секва така внезапно.
— Нещо се е случило — разтревожи се първата монахиня.
— Умряла е — отбеляза втората.
Първата кимна. В интерес на истината, беше напълно неочаквано — а при тези обстоятелства не би било подходящо да се нарича чудотворно, — че тя бе живяла толкова дълго. Лудостта, която я владееше, беше толкова пълна, безмилостна и абсолютна, че й пречеше да изпълнява най-важните задачи по оцеляването си дори с помощта на състрадателните последователи на Пътя. Онова, което можеше да се смята за минимално приемливо равнище за хранене, почивка и хигиена, често не можеше да бъде постигнато. Като че ли най-сетне часът на момичето бе ударил.
Те хукнаха към килията, където очакваха да видят тялото й проснато на пода. На пръв поглед те видяха това, което очакваха. Тя седеше свита на кълбо до стената в най-отдалечения ъгъл на килията, без да помръдва. След като се мобилизираха да издържат на зловонието, двете отключиха вратата и влязоха.
— Трябва да повикаме преподобната абатиса.
— По-добре е първо да потвърдим състоянието й.
— Много добре. Нека огледаме тялото.
Двете събраха ръцете си в гашо, будисткия жест на уважение и приемане, после влязоха по-навътре в килията.
— Чакай — каза първата монахиня.
Не беше нужно изобщо да говори. Втората монахиня вече беше спряла. И двете бяха забелязали едно и също нещо. Очите на момичето не се въртяха, както обичайно, но не приличаха и на очите на умрял човек. Те блестяха силно. И като че ли гледаха право в двете монахини.
— Колко изнервящо.
— За момент си помислих…
— Да, и аз. Но не е така. Мъртвите не виждат. Погледни, на пода около нея има кръв.
— Прекарала е фатален кръвоизлив.
— Само умът и тялото могат да издържат на това.
— Да се приближим.
Те продължиха напред, макар и по-бавно, отколкото преди. После се случи още нещо невиждано.
Шидзука се усмихна.
Първата монахиня щеше да припадне, ако втората, която бе непосредствено зад нея, не я хвана.