— Обади се на абатисата — каза първата монахиня.
Миг преди промяната гласовете, които виеха в ушите на Шидзука, бяха толкова силни и толкова много, че тя не можеше да разбере, че вие тя самата. После ужасният шум започна да утихва драстично, но стана много по-дразнещ. Никога досега не бе чувала нещо подобно. Стана няколко секунди преди да разбере какъв беше звукът.
Звукът от собствения й глас.
Никога преди не го беше чувала извън какофонията на другите гласове, които изпълваха нейния свят от звуци. Неговата самотност така я шокира, че тя спря да пищи. Когато млъкна, тя преживя нещо друго още по-странно.
Тишина.
Никакви гласове не пищяха, не се смееха, не плачеха, не хленчеха, не проклинаха, не говореха. Звукът от огромните машини, чийто рев понякога ехтеше в килията, не се чуваше, нямаше ги и стадата от гигантски животни, нито тълпите в униформи или в дрипи, в стройни редици или бунтовни шайки.
Внезапно тя не само не чуваше нищо, но и всяко друго нейно сетиво достигна пълна обособеност, каквато преди не бе притежавало. Изведнъж моментите придобиха последователност, съставни части, нямаше и най-малък признак за едновременност, преминаваха поред един след друг, от миналото към бъдещето и никога по друг начин. Край нея винаги бе имало множество хора — прозрачни и осезаеми като присъствие; щастливи, тъжни, безразлични; съзнателни и нехайни; млади, стари, скелети, неродени; живи или мъртви. Тези постоянни спътници бяха изчезнали.
Тя беше сама.
Отначало яснотата, толкова внезапна и непозната, само я объркваше повече.
Въздухът бе пропит с ужасна воня, която, както разбра по-късно, беше отвратителното излъчване от собствената й неизмита пот, екскременти, урина и повърната храна. Тя усети миризмата не защото беше неприятна, а заради нейната уникалност; винаги преди това миризмите от най-различен произход се смесваха така, че тя не можеше да ги различи една от друга и в резултат обонянието й изобщо не действаше.
След ушите и носа й беше ред на очите. Вероятно първи щяха да бъдат очите й, ако бяха отворени, но те бяха затворени, както това се случваше често. Нямаше конкретна причина, поради която да отваря очи, след като виждаше същото, както ако бяха затворени. Сега бе очарована от вида на четирите стени и един под — от тяхната солидност, недокоснатост и изолираност от други предмети, естествени и различни, каквито са били винаги преди.
Макар и странни и ужасяващи, тези преживявания не можеха да се сравнят с друго, което завладя цялото й внимание.
Нещо огромно я притискаше.
Тя се опитваше да се освободи от него, но когато тя се движеше, то също се движеше.
Когато разбра, че то е под дрехите й в нея, тя едва не започна да крещи отново, а това щеше да я върне по единствения път, по който тя бе привличала света към себе си досега в своя живот. Ала тя не се разкрещя, защото когато отвори уста, тя я усети като кладенец върху лицето си, а когато сложи ръка на лицето си, разбра какво я притиска.
Собствената й кожа.
Ръцете й я докосваха, отначало внимателно, после с все по-нарастващо вълнение. Онова, което ръцете й докосваха, и ръцете, които докосваха, беше едно и също. Кожата й обясняваше единността на външната повърхност на тялото й, като формираше нещо, което дотогава тя не знаеше, че съществува.
Границата на нейното същество. Отделеността между нея самата и всичко останало.
Това беше освобождаващо разкритие.
Тя и вселената не бяха едно цяло.
Сега нещо друго помръдна, този път в тялото й, като разпъна навън костите на ребрата й до тревожен предел. Точно когато започна да се страхува, че ще я увреди сериозно, то излезе от нея и гръдният й кош отново се успокои. Тя огледа килията, но не видя нищо. Да не би проклятието на множеството видения да бе отстъпило на частична слепота? Тогава нещото, без тя да го забележи, се върна в нея и отново започна да разпъва ребрата й навън.
— Ах — изпъшка тя и откри, че въздухът излиза, когато дробовете й се свиха.
Тя дишаше.
Несъмнено тя дишаше. В безумния безпорядък на всичко възможно, което се случваше в един и същ момент, тя никога не го беше забелязвала. На няколко пъти тя затваряше очите си и просто следваше въздуха в, и навън от тялото си. Дишането й се забави, гръдният й кош се движеше по-малко, а стомахът й — повече, и тя постепенно се успокояваше. Въздухът, вътре и отвън, й осигуряваше близка връзка с всичко около нея.