— Трябваше — настоя Емили и стисна упорито устни, — за да опровергаем написаното тук. Несъмнено не се страхуваш, нали?
Ханако каза отново:
— Не трябваше да идваме.
Гласът на Таро се чу от другата страна на вратата.
— Госпожо Ханако, разположих хората си вътре и вън, както наредихте. Аз самият тази нощ ще охранявам вътрешния двор.
Емили го покани:
— Моля, влезте, Таро.
Вратата се приплъзна. Таро все още стоеше отвън и се поклони.
— Трябва да нагледам хората си, госпожо Емили. Ако е необходимо, обадете се и някой ще дойде веднага.
— Благодаря, Таро — рече Емили.
Ханако отбеляза:
— Последния път, когато бяхме тук, прогизнахме от конска кръв.
— Това ми се струва доста отдавна — каза Таро. — Оттогава толкова много неща се промениха.
— И още повече промени ще настъпят — непреклонна бе Ханако. — Всички ние трябва да сме готови за това.
Таро се поклони с думите:
— Така ли?
След като затвори вратата, Ханако чу как стъпките му утихват.
— Какво има? — попита Емили.
— Нищо — отговори Ханако. Нямаше смисъл да тревожи Емили с нейните притеснения, които вероятно бяха неоснователни. По време на цялото пътуване поведението на Таро не беше обичайното. Ханако не можеше да посочи нещо конкретно. Имаше просто малки разлики в погледа му, в позата и в интонацията му. Най-вероятно той беше притеснен заради неспокойната обстановка в страната, както и всички те. Беше възможно обаче и по-зловещо обяснение. Беше забелязала, че всички мъже, които Таро бе довел със себе си, бяха негови лични васали. Сред тях не беше нито един от самураите на съпруга й Хиде. В други обстоятелства това дори не би й направило впечатление. Само тази лека, неопределена промяна в Таро я тревожеше достатъчно, за да я накара да потърси други възможни несъответствия.
Емили отново прочете пасажа:
— „Ще се срещнем в абатството Мушиндо, когато влезете в килията ми. Вие ще говорите, аз ще мълча. Когато ме погледнете, няма да ме видите. Как е възможно това ли? Няма да разберете, докато не се появи детето, и тогава ще знаете със сигурност.“
Ханако усети студ.
— Няма кой знае какъв смисъл — отбеляза Емили. — Какво дете? И кой е „вие“, за когото тя говори? Никъде тук няма килия, а Мушиндо е манастир, а не абатство.
Ханако й обясни:
— Когато Мушиндо е построен през 1292 година, той е бил абатство, а не манастир.
— Какво? — Емили усети, че кръвта напуска лицето й.
— Преди да се превърне в купчина развалини в битката, която владетелят Генджи води тук, преди това също е имало развалини след гражданската война между основателя на нашия род владетеля Хиронобу и предателите, които са го убили. По същото време те изгорили абатството Мушиндо до основи заедно с обитателите му. Мястото било изоставено в продължение на векове. Старият абат Дзенген, който почина точно преди ти да дойдеш в Япония, го изгради наново със собствените си ръце. Именно той го превърна в манастир.
Емили не можеше да повярва на чутото.
— Ала това не е отговор за другите въпроси.
— Не — съгласи се Ханако, — но не е трудно да се досетим за тях.
— Аз не мога. А ти?
Ханако се поколеба. Тя не искаше да го каже, но сега вярваше, че думите не могат да навредят. Чувството за неизбежност нарастваше, откакто тя за пръв път видя Емили да чете свитъците в двореца „Спокоен жерав“ в Йедо. Знаеше, че каквото и да предстоеше да се случи, то не можеше да бъде избегнато.
— Раждането, за което се говореше в свитъците — заговори Ханако, — трябва да е раждането на наследник, който да продължи рода. „Вие“ е персоната, заради която са написани свитъците.
Емили се вторачи в нея.
— Ханако, наистина ли имаш предвид мен?
— Ние сме тук — отговори тя, — така че скоро ще разберем.
— Или няма да разберем — каза Емили по-натъртено, отколкото искаше. — Тази Шидзука може да е била много умна, но със сигурност не е била вещица със свръхестествена дарба. Вещиците не съществуват.
— Предпочитам да не изговаряш името й — посъветва я Ханако и се постара с всички сили да не се разтрепери.
Двете жени прекараха нощта в неспокоен сън, изпълнени с тревожни очаквания за това, което едната смяташе за неизбежно, а другата знаеше, че е невъзможно. На зазоряване, след като никой не ги беше посетил, двете се чувстваха по-бодри, отколкото предния ден. Всъщност за пръв път по време на пътуването Ханако усещаше душата си лека. Дори подозрението й към Таро се бе стопило.