— Радвам се, че се оказа права — призна Ханако. — Ние, японците, сме прекалено суеверни. Чували сме толкова много стари приказки, че започваме да вярваме в тях въпреки по-здравомислещите ни възгледи.
— Това ще се промени — увери я Емили. — Япония е на път да се присъедини към общността на цивилизованите страни. Един ден, и той не е толкова далече, Япония ще бъде толкова съвременна и техническа страна, колкото са Съединените щати, Великобритания и другите велики държави в света. Логиката, а не приказките ще ни ръководят.
Този следобед Ханако отиде с Кими да разгледа и да се възхити на градината, която Горо бе създал. Освен обичайните зеленчуци, каза Кими, Горо отглеждаше ядливи цветя. Беше научил за тях, докато бе наблюдавал билките, които събираше чуждестранният монах Джимбо.
— Денят е толкова хубав — радваше се Емили. — Мисля да се разходя на ето онази морава.
Тя навлезе в гората недалече от стената на храма. Двама самураи, определени от Таро, я следваха на известно разстояние. Това не беше тази страна на храма, която беше страната на битката. Въпреки че бяха минали шест години, Емили нямаше желание да стъпва по земята, на която бяха загинали толкова много хора. За нея споменът още бе болезнен. Потънала в тези мисли, тя почти отмина група борови дървета, когато забеляза една жена да я наблюдава от сенките. Контрастът между слънчевата светлина, на която стоеше Емили, и сенките, които прикриваха жената, й придаваха призрачен вид. Именно поради това и неподвижността на тялото й, Емили не я видя веднага.
Жената бе много млада, защото косата й не бе сресана в стила, характерен за зрелите дами, а беше вързана на конска опашка като на момиче. Тя бе толкова изключително красива, с изящни черти, съчетани с по-тесни очи, отколкото бе характерно за японците. Емили си помисли, че тя трябва да е една от жените, които се бяха върнали от Йокохама с Кими и Горо. Младата жена я гледаше с изражение на леко удивление. Вероятно никога не бе виждала чужденка толкова отблизо. Това бе добра възможност Емили да практикува японския си с някой, който нямаше да взема под внимание акцента й.
— Добър ден — поздрави я Емили и придружи думите си на японски с подходящ поклон, както бе прието в тази страна. Ала не получи отговора, който очакваше. Вместо да отвърне на поклона и на учтивия поздрав, жената не каза нищо, а лицето й се намръщи в гримаса на неистов страх.
— Аз съм отдалече — обясни Емили. — Казвам се Емили.
— Госпожо Емили — тя чу гласа на Таро зад себе си. — Всичко наред ли е?
— Тъкмо практикувах японския си — рече Емили. — Без особен успех. — Тя се обърна пак към младата жена, но видя, че тя е избягала. Това предизвика усмивка на лицето й. — Изглежда, моят японски е толкова лош, че плаши непознатите. Вие сте много мил, че не реагирате така. Видяхте ли накъде тръгна тя?
Таро погледна двамата самураи, които следваха Емили. И двамата вдигнаха рамене.
— Не — отговори Таро, — съжалявам.
— Вероятно се е върнала в манастира — предположи Емили. — Ще трябва Кими да ни представи официално и да й покаже, че тя няма защо да се страхува от мен.
Таро се обърна към двамата самураи.
— Видяхте ли жената?
— Не, господарю Таро.
— Трябва повече да внимавате — смъмри ги Таро. — Каква полза от телохранители, които не виждат потенциален убиец?
— Не видяхме никого, господарю — оправда се единият самурай. Той погледна объркан другаря си.
— Точно това исках да кажа, нали? — отсече Таро. Той не обичаше да чува извинения.
Емили се спъна в нещо, скрито в тревата. Облегна се на един бор, за да не падне. Наведе се надолу и погледна. Беше голям плосък камък, наполовина зарит в пръстта.
— Камък за основа — обясни Таро.
— Моля? — Емили объркана премина на английски.
Таро не можеше да каже, че езиците му вървят, но английският му се подобри колкото японския на Емили. Той продължи:
— Това е стар камък от основа. Преди години тук вероятно е имало сграда. При разрушаването и възстановяването сградите понякога се преместват. Нарочно, за да се подобри кармата на мястото. А непреднамерено, защото никой не помни къде е била старата сграда.
— Сграда? — повтори Емили.