Лепкавото око бе получил справедливо възмездие — обезглавяване — в битка точно на това място. Таро и Емили бяха сред малцината оцелели от страната на Генджи. „Ветеран от Мушиндо“. Той бе чувал тези думи да се изговарят със страхопочитание много пъти през годините и това винаги го бе правило горд. След известно време думите придобиха съвсем друго значение. По-добре да бе умрял с чест. Въпреки че каузата му беше справедлива, той знаеше, че мъката от измяната ще направи всеки от оставащите му дни тъжен, независимо дали бяха много или малко.
Госпожа Ханако, която той също предаваше, беше загубила лявата си ръка в битката, защитавайки съпруга си, Хиде, най-добрия приятел на Таро, сега вече самостоятелен владетел и най-високопоставен генерал на рода. Той се надяваше в този случай да няма фатални последици. Не искаше да навреди на Ханако. Само щеше да я задържи за заложница, докато убеди Хиде да се присъедини към него. Несъмнено дори човек упорит и сляпо лоялен като Хиде щеше да приеме за необходими и справедливи тези действия, след като е бил принуден да се спре и да ги обмисли.
Той стоеше в сенките, сред гъстата растителност, а светлината идваше откъм дърветата зад него. Ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи, беше такъв, че би замъглил в значителна степен гледката за всеки, погледнал в неговата посока. Емили вървеше спокойно към група борове. Когато ги доближеше, щеше да бъде на разстояние от приблизително петдесет стрели. Дори посредствен стрелец като него самия можеше да порази такава бавно движеща се цел от това разстояние. Пушката би била по-сигурна, но не можеше да бъде използвана поради практически и политически причини. Шумът и димът от пушката щяха да маркират твърде конкретно позицията му. Ако използваше лък и стрела — традиционните оръжия, които нямаха нищо общо с чужденците, — те от само себе си доказваха ефективността си.
Смъртта на Емили щеше да произведе веднага няколко добри резултата. Щеше да предизвика реакция с насилие от страна на чуждите държави, а ако тази реакция беше като предишните им, щеше да бъде насочена не където трябва и да е пресилена, което би увеличило и без това силните ксенофобски настроения. Смъртта й също така би привлякла вниманието към неподходящото приятелство на владетеля Генджи с чужденка, като още повече отслаби позицията му, което не бе зле за начало. После наложителната екзекуция на двамата провалили се телохранители щеше да подсили настроенията на самураите в рода, които негласно се бяха разделили според лоялността си към даден господар, като увеличаваше вероятността със задълбочаването на кризата верните на Генджи хора да остават все по-малко. Накрая неизвестността на нападателя, който щеше да избяга, без да бъде видян, щеше да увеличи страха и подозрението, а изпълнените със страх и подозрение хора обикновено правят повече грешки, отколкото останалите.
Ето така си представяше той сцената. Двамата телохранители бяха твърде заети да разговарят помежду си, за да го видят. Емили вървеше толкова бавно, че движението й не го затрудняваше. Таро измъкна лъка си. Тъкмо беше на път да освободи тетивата, когато Емили спря и заговори на нейния лош японски. Кой беше там? Не можеше да стреля, без да знае. Човекът беше добре скрит между дърветата, защото дори опитен човек като него не виждаше никого.
Мина известно време. Той не беше толкова глупав, че да продължи в отсъствието на благоприятни обстоятелства. Щеше да се появи друга възможност. Той прикри лъка в храсталака и пристъпи към Емили. Въпреки че съвсем скоро застана близо до нея, продължаваше да не вижда никого. Изглежда, тя си разменяше любезности с бора.
— Госпожо Емили — рече Таро. — Всичко наред ли е?
Очевидно не всичко беше наред, защото след няколко безобидни думи за два камъка от стара основа, полускрити в тревата, Емили изведнъж припадна. Не беше ли достатъчно неприятно, че господарят му имаше близка връзка с чужденка, та трябваше и да е жена, податлива на халюцинации и припадаща? За Таро това беше още един знак, че е взел правилното решение, макар да беше трудно и изпълнено със зло. Той напълно поемаше отговорността за действията, на които се бе обрекъл. В същото време нима можеше да се отрече, че владетелят Генджи беше отрязал всички пътища към друго решение?